За Джеф: глава 2, текст 1

По онова време, разбира се, не виждах нещата по този начин. Просто получавах малко безплатни житейски съвети от някого, който можеше и да може да ми помогне. Чувствах се добре, ободрен. Но тогава започнаха да допълзяват съмненията.

Не знаех нищо за този тип. Твърде възможно беше да се опитва да ме привлече в някакъв странен религиозен култ. Можеше да ме харесва. Можеше да се опитва да измъкне най-тъмните ми тайни и после – хоп – да ме изнудва. Не че имах кой знае какви тайни, освен това, че докато бях на работа от време на време кликвах върху някой порно сайт. И преписвах на матурата по физика. И все пак, започнах да съжалявам, че съм бил откровен с него. И после, когато се сетя колко се зарадвах като го видях на улицата, ме заля такава гореща вълна от смущение, че даже се изпотих. Стив минаваше покрай бюрото ми в тоя момент и забеляза, което още повече влоши нещата.

 “Добре ли си?” попита той, наистина загрижен.

“Ранна менопауза”, казах и започнах да си вея с предната част на ризата си.

 Стив се опули, все едно очакваше да се възпламеня всеки момент.

“Имам ниска точка на кипене” изтърсих, когато потта започваше да капе в очите ми. “Няма за какво да се притесняваш.”

Стив не помръдна “Боже! Имам чувството, че се топиш.”

“Ха!” Опитах се да се засмея. “Точно така се чувствам. Извини ме.”

 Станах и забързах към тоалетната, където наплисках лицето си със студена вода и започнах постепенно да се връщам към стайната температура. Какво, по дяволите, ставаше? Единственото, което можах да измисля докато се подсушавах, беше че сигурно се разпадам, че съм в нервен срив. Първо наругавам Мартин, после изпадам в еуфория на улицата, а сега това… Бях изгубил контрол. Погледнах се в огледалото. На 31, а косата ми беше започнала да се прошарва. По дяволите. И Анджи каза, че съм бил започнал да пълнея. Въздъхнах. Беше вярно. Твърде много бира.

 Как изглеждам беше последната ми грижа. Истинската беше Мартин. Бях сигурен, че планира “преструктуриране” т.е. съкращения. Абонаментите и рекламите бяха намалели и той прекарваше все повече време изолиран, в срещи с хора, които не познавахме – хора в костюми, за които той не споменаваше нищо.

 И тогава, изведнъж, дойде Денят – срещата ми с Джеф,  и часовникът упорито напредваше към Часа. Време беше да взема решение. Поиграх си с мисълта да не отида, но изглеждаше детинско: в смисъл, че той всъщност не беше направил каквото и да е за да заслужи да му вържа тенекия. Тогава защо се страхувах? Помислих и отговорът дойде. Беше ме страх от това че напълно непознат ми предлагаше помощ – срещу какво? Претеглих отново вероятното: да ме спечели за някаква секта, секс, изнудване. И реших да се видя с него.

 Това, което наклони везните, беше тестът със стола – онова, дето хората винаги сядат на едно и също място. Изпробвах го в един следобед, когато имахме редакционна оперативка. Отидох малко по-рано и седнах на мястото на Джули – срещу прозореца, точно до Мартин. Когато другите започнаха да идват, никой не каза нищо, но всички изглеждаха изненадани, а Джуди естествено беше бясна, че трябва да заеме мястото ми в ъгъла. А Мартин – хм, определено се чувстваше дискомфортно. Виждах как в главата му се въртят колелцата, “Какво ли е намислил Ед?”. Беше толкова нервен, че когато ми говореше, се отдръпваше, сякаш очакваше да му се нахвърля и да го ухапя.

 Най-забавното беше, че всъщност се чувствах по-силен, сякаш това единствено действие беше изместило инициативата мъничко към мен. Не че Мартин отговори на някой от въпросите ми за бъдещето на фирмата. Но си мислех, че щом такава малка промяна може да промени цялата атмосфера на срещата, или поне начина, по който се чувствах аз, тогава може би си струваше да чуя повече от нещата, които Джеф имаше за казване.

 Така, че реших да се срещна с него и да бъда нащрек. Понеже човек никога не може да е сигурен, когато получава подаръци от непознати.