За Джеф: глава 1, текст 3

 

“Проблемът с проблемите, Ед”, каза той, докато отпивахме от първата бира, “е че те не истинския проблем.”

 “А?”

Джеф се ухили. “Имам предвид, че те не са това което всъщност ни натъжава. Това, което ни натъжава сме самите ние”.

 Не можах да схвана.

“Най-общо казано, всичко се свежда до начина, по който гледаме на нещата, какво мислим и чувстваме за живота като цяло, за себе си. И после какво правим за това.”

 “О.К…” Не бях съвсем съгласен, но дадох на човека малко време – тъкмо беше започнал.

 “Да кажем, че се чувстваш кофти, нямаш вяра в себе си, нищо не върви както ррябва, имаш чувството, че така ще продължава винаги. Ето това нарича, нисък жизнен статус. Говори ли ти нещо?”

 “Ясно и високо.”

“Добре. Ако в това състояние те сполети проблем, най-вероятно ще пробуди всичките ти отрицателни чувства за себе си. Така ли е?” О, не, не пак. Защо винаги на мен се случва?” и така нататък”

 Кимнах. “На мен ли го казваш?”

 “Така. И това, че се чувстваш така само влошава нещата. Мислиш, че  никога няма да се справиш със ситуацията и се чувстваш като неудачник.”

 Кимнах отново.

“Но не проблемът е проблемът”, каза Джеф, “а това как го възприемаш, как реагираш.”

“Хм… Добре”

“Защото ако имаш изначална вяра в себе си – това, което наричам по-висок жизнен статус, същият проблем може да ти притесни или обърка, но по-дълбоко в себе си ще знаеш, че дори и да е трудно, накрая някак ще намериш начин да се справиш. И ако имаш много висок жизнен статус, ти всъщност ще приветстваш проблема”

 Разсмях се. Ей това не можех  да го преглътна.

“Да”, настоя Джеф, “защото ще го виждаш като предизвикателство. Всъщност смятам че при много висок жизнен статус дорище си търсиш белята, защото знаеш, че точно от това имаш нужда за да направиш живота си интересен. Така че истинският въпрос не е “Какъв е проблемът?”, а “Какъв е твоят жизнен статус?” и как можеш да го повишиш”.

“Е, това са глупости”, казах аз, след като той отпи от бирата. “Никой не иска проблеми. Очевидно, ако се появи проблем, трябва да се справиш с него. Но да тръгнеш да си създаваш проблеми – това е налудничаво”.

 Джеф остави бирата си. Усещах че си пада по спорове.

“ОК, а какво ще кажеш за “Мистър Мускул” . Te обичат  запушени канали, нали? Те пускат реклами за да търсят канали за отпушване.”

“Само защото им плащат. Те не са като теб – да си завират ръцете в лайната просто за кеф. Правят го за пари.”

“Добре. Тогава – планинарите. Колкото по-трудно е изкачването, толкова по-добре се чувстват. И толкова по-голямо е удоволствието когато изкачат върха. Или сърфистите. Шампионът-сърфист вижда огромната вълна като огромно удоволствие. Аз и тия виждаме като смъртоносна стена.”

Това не мина. “Виж”, казах аз като преглътнах още бира, “това за което говориш са неща, които хората избират да правят за кеф или за пари. Това, за което говоря аз, са проблеми, които не искаш, като например това да изгубиш гаджето си, да се разболееш от рак, да останеш без работа, да катастрофираш, да останеш на улицата да се разпадне семейството ти, баща ти да стане алкохолик. Гадните неща. Нещата, които не би пожелал на никого.”

 “Дори на шефа си?”

Помислих за секунда. ”Е очевидно има изключения”.

Джеф се усмихна, а после отново отпи от бирата замислен.

“Въпросът, Ед, е че гадните неща са част от живота. Не можеш да се скриеш от него. Дори ако си живял прекрасно години наред, каква е гаранцията, че утре няма да се разболееш? Или да изгубиш работата си заради нещо извън твоя контрол? Или някой, когото обичаш да умре?”

 Сигурно съм изглеждал малко депресиран в тоя момент, понеже той добави бързо, “нямам предвид конкретно теб, а който и да е. Животът е непредсказуем. Винаги се променя и винаги предстои да се случи нещо. Така, че ако не развием някаква вътрешна сила, тогава, когато се случи лошото нещо, ще бъдем съсипани, нали?”

“ОК.” Бях готов да се съглася с това “И все пак, ти не тръгваш да търсиш тия неща, нали? Освен ако не си мазохист.”

 “Някои го правят. Лекари и сестри. Съветници. Те отиват точно там където е болката защото знаят че могат да помогнат. И получават удовлетворение от това. Което означава, че техният жизнен статус вече е доста висок.”

Не можех да отговоря на това. Той просто не разбираше за какво говоря. Но какво говорех? Не знаех. Знаех само това, че в мен имаше нещо, което не искаше да приеме това, което чувам.

 Джеф задълба. “Познавам един погребален агент който е в тоя специален екип, който пътува навсякъде по света, където има самолетна катастрофа. Работата му е да намира трупове и части от тях, да ги идентифицира, и после да ги връща на роднините, така че да ги погребат подобаващо. Това е кървава, гадна работа, ако питаш мен, много по-гадна от това да пъхна ръката си в запушена тръба. Но този тип смята това за привилегия. Мъката трагедията го натъжават, разбира се. Но той знае че фактът, че на някого му пука достатъчно, за да свърши тая работа, носи неописуема утеха на роднините. За тях загубата  е ужасна. Но той помага те да се почувстват по-добре, и така и той се чувства по-добре.”

 “И какво искаш да кажеш с това?”

 “Казах ти. Проблемите са просто факти. Нашето отношение към тях е това което ни кара да страдаме или не. И това зависи от нашия жизнен статус.”

 Той беше наяснно, че не приемам това.

“ОК, остави това. Ако се чувстваме по-големи от проблема, ние се справяме. Ако се чувстваме по-малки, страдаме. В повечето случаи проблемите просто ни показват нашите слабости, че това е нещо с което не можем да се справим. И се чувстваме нещастни.”

 “Добре. Значи ако съм нещастен то е защото съм тъжен, слаб задник?”

 “Ами, в общи линии.”

 “Наздраве!”

Джеф се засмя. “Не се притеснявай, всички сме в кюпа. А ти можеш да направиш нещо по въпроса”

 “Каква утеха. Как?”

 “Жизненият ти статус не е фиксиран. Променя се всеки момент. Така че за мен въпросът е как да го поддържам колкото се може по-висок. Ето, например, ако съм скапан, само при мисълта какво ме чака утре се депресирам. Но след като се наспя, на следващата сутрин, нещата не изглеждат и наполовина толкова лоши. Фактите не са се променили; аз съм се променил.”

 “Тогава всичко се свежда до ранното лягане/”

Джеф не клъвна. “Да спиш достатъчно е важно, да, но има много  по-важни неща.”

 “Така ли?” Не можах да прикрия сарказма си.

Джеф не можеше да не го забележи “Виж, Ед, напоследък имаш неприятности, нали?”
 Кимнах.

 “И аз се опитвам да ти обясня нещо, което може да ти помогне. Знам, защото съм бил там. Но ако не те интересува, нямам проблем. Ще пийнем, ще стиснем ръце и ще ти пожелая късмет, братле.”

 “Не, не, интересува ме.” Бях честен. “Просто това ми е навик, сарказмът.”

Джеф ме огледа преценяващо.

 “Моля те, продължи. А аз ще гледам да контролирам скептицизма си.”

 “Можеш да си толкова скептичен колкото искаш, Ед. Но ако искаш просто да си го изкараш…”

 “Добре. Съжалявам. Моля те, искам да чуя още.” По дяволите! Засегна ли се?

 Джеф ме погледна, реши и продължи. “Смятам, че всичко се свежда до три неща: мъдрост смелост и състрадание. Ако можеш да възпиташ тези неща в себе си, можеш да използваш всеки проблем, за да създадеш нещо по-добро, както щангистът използва все по-големи тежести, за да става все по-силен и по-силен.”

 Постарах се да премахна скептицизма от лицето и гласа си. “Добре. Но кой прави това, освен щангистите?”

 “Всички спортисти, като за начало. Вземи, например, шампионът по голф. Той знае, че трябва да бие най-добите, за да стане шампион нали? Ако изгуби, какъв е истинският проблем? Не е неговият съперник или игрището, или фактът че е валяло цял следобед – това е той. Просто той не е бил достатъчно добър в този ден. Така че ако иска да спечели следащият път, трябва да работи върху удара си, избора на стик, подхода си нагласата си, всичко. Същото е и с нас. Ако искаме да сме истински щастливи, трябва да гледаме на проблемите като на тренировка за живота.”

 Погледннах го изумен. “Е, това са глупости!”

 “За втори път го казваш”

 “Да, защото… защото са! Хората просто не са такива.”

 “Да, повечето от нас. Но някои са. И всеки може да бъде. Поне аз смятам, че може, защото всеки има мъдрост, смелост и състрадание в себе си. Хората просто не знаят как да ги проявят, това е всичко, или как да станат по-силни. И ето къде се появяват проблемите.”

 Този пъ не можах да сдържа скептицизма си. “Това е Будизъм, нали? Понеже Шърли каза, че си будист.”

 “Да. Можем да използваме проблемите позитивно, като “превръщаме отровата в лекарство”, но това не е само будистко схващане. За мен това просто има смисъл, защото ако така или иначе попадаме в лайна колкото по-бързо ги превръщаме в тор, толкова по-добре.”

 Потънаха ми гемиите. Джеф сигурно го забеляза. “Какво има?”

 “Не знам”,  промърморих. “Просто има нещо у позитивните хора, което винаги ме депресира.”

 Джеф се разсмя.

 “Сериозно. Все едно са изпили някакво щастливо хапче, което ги прави не съвсем човеци. “Имаш рак? Няма значение! Време е да зададеш всички големи въпроси, които винаги си избягвал и да станеш по-добър. Или да откриеш Бог – още по-добре!” Направо ми идва да ги фрасна.”

 Джеф се натъжи. “Знам какво имаш предвид. Ако ще те накара да се почувстваш по-добре, да ти кажа, че да съм позитивен не е нещо естествено и за мен.”

 “Насилваш ли се?”

 “Не точно. Но работя по това. Всъщност по душа съм малко Йори. Очаквам нещата да се скапят. И те го правят доста често, така че се оказвам прав. Но освен това в себе си имам малко и от Тигъра, а Тигърът винаги е готов за приключения. Вечният оптимист. И ето ти вечната борба, и с годините съм се научил, че е по-добре да насърчавам Тигъра и да казвам на Йори да млъкне защото ако спечели тогава сигурно няма да направя нищо или ще се проваля и ще бъда прав още веднъж. Но какъв е резултатът? Провал. А кой иска това?”

 Това беше интересно. “Казваш че да очакваш победа или провал е просто навик?”

 “В голяма степен. И в голяма степен дали ще изгубиш или спечелиш. Не го грантира, разбира се. Понякога печелиш или губиш, без значение какво очакваш. Но в по-далечен план, виждам хората да се справят с живота си заради основната си нагласа, начина по който са свикнали да мислят, особено когато има проблеми. Това е като да си в добра физическа форма. Не гарантира, че ще спечелиш състезанието но ти дава много по-големи шансове. Единствената уловка е че да придобиеш форма и да я запазиш изисква усилия, така че и това трябва да превърнеш в навик.”

 “По дяволите! Трудна работа!”

 “Е, ако искаш да останеш слаб, тъжен нещастник, няма проблем. Не прави нищо.”

 Погледнах го в очите и той ме погледна в очите. Защо позволявах на този напълно непознат да ме обижда? Не знам. Може би бях толкова слаб, тъжен и нещастен, че дори нямах силата да го поставя на място. Или, може би, защото се бе прокраднало онова чувство, че нещата, които казва звучат… верни. Ох.

 “Добре”, сопнах се, “Давай нататък.”

 Джеф продължи. “Ако се замислиш, ще видиш, че сме същества целите изградени от навици. Обзалагам се, че на работата правите редовни срещи, на които присъстват едни и същи хора.”

 “Разбира се”

“В една и съща стая?”

“Обикновено”

“Така. Обзалагам се, че всички заемат точно определени места всеки път.”

Помислих за това, а после кимнах.

“И защо, според теб, става така?”

Свих рамене.

“Навик. Когато за пръв път решаваме къде да седнем, избираме къде се чувстваме най-удобно. Един винаги сяда срещу вратата, друг до радиатора или прозореца. Или близо до шефа, или колкото се може по-далеч от него, или до приятел. После, освен ако не се е случило нещо сериозно – да речем да осъзнаем, че до радиатора е твърде горещо, не сменяме местата си. Освен това, ние се чувстваме спокойно и поради факта, че всички останали запазват местата си. Пробвай да седнеш на друго място на следващата среща и виж реакцията на другите като дойдат.”

“Ще го направя.”

“Добре. Но внимавай.”, Джеф размаха пръст, “Преди години когато бях строител…”

“Бил си строител?”

“Бях, да. Както и да е…”

“А какво работиш сега?”

“Няма връзка с разговора ни”

“О.”

“Ще ти кажа по-късно. Та строях една стена, в един завод. Първият ден, на половината, отидох в столовата и седнах на една маса. Малко по-късно дойде един работник и ми направи знак да се преместя на друга маса. “Ей, това е моето място.” Огледах се наоколо -  беше пълно с празни маси. Той очевидно разбра за какво мисля, понеже каза, “от трийсет години работя тук и винаги сядам на това място.” Е, мърморко, помислих си аз и се преместих, защото за него това имаше много по-голямо значение, отколкото за мен.”

 Поклатих глава.

“Истинска история. Изводът е, че ние създаваме тези навици, и накрая те ни хващат в капан. А най-силният навик е начинът ни на мислене, защото от него зависят действията ни. Ние се саботираме сами като казваме, че не можем да направим това или онова, че нещо е невъзможно. Вероятно се страхуваме от това как ли ще изглеждаме ако се провалим, или пък сме се проваляли преди и сме изгубили кураж и не искаме да опитаме отново, когато всъщност, ако направим още едно усилие или развием някакво умение, или получим добър съвет или помощ, или потърпим още малко, със сигурност ще успеем. Виж всички хора в историята, които са били отписани, но са спечелили накрая само защото не са се предали: Нелсън Мандела, Чърчил и Бог знае колко учени и хора на изкуството. Това е моето мото: “Постоянството печели”

“А всички онези, които са постоянствали и са изгубили?”

“Например?”

Замислих се за момент. “Хитлер. Той не се е предал и виж какво му се е случило.”

 Джеф въздъхна. “Ако мислиш негативно, Ед, винаги можеш да намериш негативен пример.”

“Просто предизвиквам твоето мото, това е всичко. Или трябва да приемам всичко, което казваш?”

“Доста би улеснило живота ни ако го правеше”

И двамата се усмихнахме.

“Добре”, продължи той, “трябваше да спомена за това да вършиш добро. “Постоянството в името на доброто печели”. Само дето не звучи по същия начин, нали?”

“Не”, съгласих се аз. “Но не знам дали и това е вярно.”

“ОК. Нека да оставим това засега. Моята идея е, че съм се опитвал да се науча да не приемам просто така моя “естествен”, т.е. негативен подход към проблемите. Научил съм нов навик: да проявя малко смелост и да очаквам да ги разреша. По този начин поддържам и жизнения си статус висок, и общо взето намирам изход. И моята негативност не изсмуква цялата ми жизнена сила точно когато се нуждая  от нея. От същата ли да поръчаме?”

Той посочи почти празната ми чаша.

Кимнах, “Наздраве” и той отиде до бара, а аз до тоалетната.

Имах доста материал за размисъл, докато бях там. Проблемите са нещо добро. Това, което има значение, е жизненият статус. Това, от което се нуждаем е мъдрост, смелост и състрадание. Хмм. Но това за събранията беше вярно. Ние винаги сядаме на едни и същи места. Аз обичах да бъда в ъгъла, далече от Мартин. Но въпреки всичко, не можех да видя как бих могъл да използвам нещо от казаното от Джеф за да оправя нещата с работата да не говорим пък за това да си върна Анджи. Но като се обърнах да си измия ръцете, видях металния капак на пода и го видях ясно как стоеше на колене там долу. Не бих и помислил, че му е било приятно, колкото и да се мъчех да мисля позитивно.

“Не се забавлявах. Просто правех това, което трябваше да се направи.”, каза той като започвахме втората бира.

“Добре. Ще ти повярвам, че има хора, на които им харесва да правят добри неща за другите, като отиват на места, кдето има война, глад, помагат на болни и умиращи – всичко, което би направила Майка Тереза. И дори приемам, че има хора, които харесват проблемите.”

“Предизвикателствата”, поправи ме Джеф. “Ако мислиш, че можеш да разрешиш някой проблем, той е предизвикателство, изпитание за силата ти.”

“Добре, изпитания.” Казах през зъби. “Както и да е, но, Джеф, аз не съм такъв. За мен проблемите са болезнени и предпочитам да нямам такива.”

“Чудесно”, каза той и отпи от бирата си.

Почаках. Той остави чашата си и ме погледна “Е?”

“Какво “е”?”

“Отидоха ли си? Твоите проблеми?”

Въздъхнах. Разбира се, че не. Джеф вдигна чаша и се ухили, а аз се приготвих за въпроса, с който щях да го разбия.

“ОК. Нека предположим, че всичко, което казваш е вярно: имам всички тези лоши навици и нагласи. Въпросът е как да се отърва от тях? Защото аз дори не мога да спра да гриза ноктите си, какво остава да променя целия си начин на мислене.”

Джеф остана невъзмутим. “Първото нещо е да си спомниш, че имаш избор. Когато чувстваш, че не можеш да се справиш с нещо, можеш да избереш да се чувстваш нещастен и безпомощен, или пък да се  оставиш в ръцете на някой друг, който да подреди живота ти, ако му пука достатъчно. Или можеш да решиш да поемеш пълната отговорност за това, което се случва, дори и ако нито частичка от него не изглежда да е по твоя вина, и да решиш да превърнеш отровата в лекарство.”

“Да, но как да стане на практика? Да речем това с мен и Анджи, или онова лайно Мартин?”

“Аз бих използвал моята будистка практика”

Аз изпъшках. “Религия.”

“Това проблем ли е?”

“Точно. Не понасям религията.”

“Е, някои хора предпочитат да наричат Будизма житейска философия, ако това ти помага.”

“Може да свърши работа, ако мога да го правя без религиозната част”
”Можеш да опиташ.”

“Добре, тогава ми кажи за това. Понеже в детството ми са ме тъпчели с толкова много религия, че съм отвратен завинаги. Боклук. От началото до края. И то опасен. В смисъл… погледни всичко, което е причинила религията: войни, кланета, предледвания. Така че – без религия. Просто практични, земни, полезни съвети за това как да си върна гаджето и да наредя нещата в работата. ОК?”

“ОК. Но ако размислиш все пак…”

Поклатих глава. Джеф го прие. “ОК. Но… по дяволите”

“Какво”

“Съжалявам, ще трябва да почака. Трябваше да съм някъде другаде преди пет минути.”

 Сеге беше мой ред да се разочаровам. Но се направих, че не ми пука. “Няма проблем.” Джеф глътна бирата си. Уговорихме се кога и къде да се видим пак и той подаде ръка. “До следащия път.” Стиснахме ръце, а после той изчезна.

Странно е, но докато седях там и допивах бирата си, имах чувството, че се е случило нещо хубаво. Отначало не можех да кажа точно какво, но после осъзнах, че е нещо, което не бях чувствал отдавна. Надежда. Не знам как, но този тип ме накара да се чувствам добре, макар че не бях съгласен с него. Вече очаквах с нетърпение следващата ни среща. Исках да го питам за нещо, което беше споменал: жизнената енергия. Той каза, че песимизмът я изсмуква. Но какво беше тя? Вече напираха и други въпроси, като с какво си изкарваше прехраната, но те щяха да почакат.

И все пак, като се връщам назад, бих казал, че това определено беше денят, в който животът ми започна да се променя.

За Джеф: глава 1, текст 2

Често мислех за Джеф през следващата седмица, особено за онази забележка за моята ситуация в работата, която била като лайняната шахта в кръчмата. Не знам дали точно това е имал предвид, но аз така го възприех. Със сигурност в офиса здраво смърдеше. Всички знаеха какво съм казал на Мартин и че съм с официално предупреждение. И двамата се отбягвахме старателно, доколкото е възможно в една голяма стая, разделена на по-малки офиси, непрекъснато тракащи с клавиатури. Когато се налагаше да говорим, бяхме кратки и делови, без емоции. Което беше добре, с изключение на това, че и двамата знаехме, че всички са нащрек в очакване на следващата експлозия. Честно казано, беше си доста напечено. Но да бръкна с ръка в това и да го оправя… наистина не знаех какво да правя. Знаех, че да нарека Мартин тъпанар не беше много умно, но пък неговото обвинение заради Човека с Балатума беше идиотско. Нещата се пооправиха след като оня все пак реши да не ни съди – нямаше основания. Но се отказа от абонамента си и се зарече да ни докладва на всички местни търговски палата в Западен Мидлендс. И всичко това заради мен, според Мартин.

Връщах се в “Трите Корони” един-два пъти през това време, с надеждата отново да попадна на Джеф. В него усещах нещо, което ми подксазваше, че той може да успее да хвърли малко светлина върху моята ситуация. Но Шърли каза, че не идвал редовно, още по-рядко по обед.

Опитах се да изкопча от нея някаква информация, но тя не знаеше много за него, освен че е будист – оттам и прякорът му – и в общи линии свестен тип, интересен събеседник и добър слушател. И много практичен, каза тя, земен. И нямаше предвид канализацията, която най-после беше поправена.

Но тя си имаше съмнения дали наистина е будист, защото пушел и пиел, и му била сервирала веднъж пай с месо, а веднъж избухнал и наругал някакъв тип, с когото спорели. Тя не разбрала за какво става въпрос, “Но не може да е така, нали? Нали будистите са кротки?”Казах, че и аз мисля така и си тръгнах. Честно казано бях разочарован от това, че не го открих.

После, няколко дни по-късно, по чиста случайност, се сблъсках с него като излизаше от магазинчето за вестници, а аз вървях към метрото след работа. “Ха! Човекът Мистър Мускул”, извиках аз, истински доволен, че го виждам.

Той ме погледна неразбиращо, след което включи “О, да, моят прекрасен млад асистент. Как си?”

И аз не знам защо, но започнах направо да му разказвам, как работата не върви, как с Мартин охладняваме все повече и колко напрегнат и изолиран се чувствам, преуморен и неоценен и смачкан,  и нищо не е наред в момента, че се Анджи си е отишла и всичко и… изведнъж усетих, че се задушавам и аха да се разплача. Беше като срутване на язовирна стена или нещо толкова нетипично за мен.

Джеф очевидно схвана, че не съм в най-добрата си форма и ме попита дали ми се пие бира. Помислих за част от секундата и казах, “Да. Добре” и влезнахме в кръчмата. И това, сега като се връщам назад, беше повратната точка.

За Джеф: глава 1, текст 1

Нищо не те подготвя за момента, когато ще дойде човекът, който ще промени живота ти. Не говоря за това да срещнеш някого и да се влюбиш в него и да решиш да създадеш семейство и пр. Говоря за това да срещнеш човек, който дълбоко променя начина, по който гледаш на живота и те кара да тръгнеш по напълно неочаквана пътека.

Джеф беше този който промени живота ми. Аз не търсех промяна или нова посока. Не търсех нищо. Освен пиене.

Беше ужасен ден. Всъщност беше ужасна седмица. В понеделник бях скъсал с Анджи, приятелката ми от две години и половина. По-скоро тя ме заряза, като се обоснова с “непримирими различия” - основно между мен и богатия, красив, мил и чувствителен мъж, с когото искаше да прекара живота си. Оттам всичко тръгна надолу.

По това време – беше лятото на 2000, или скоро след спукването на дот-ком балона - работех за едно кретащо електронно бизнес списание, ItsTheBusiness.com. Интернет предприятия падаха като кегли навсякъде около нас, но ние някак успявахме да се задържим.

Официално работата ми се състоеше в това да редактирам статии преди да се появят на нашия сайт. Неофициално работата ми беше да пренаписвам целия боклук, който ни изпращаха, за да го направя поне наполовина възможен за четене, след което да поема изблиците на вбесените автори, които не можеха да понесат от шедьовъра им да бъде променена дори запетая. И това при положение, че повечето от тях не можеха да различат запетая от дупка в главата.

Те не бяха професионални писатели. Мартин, нашият редактор, беше измислил нещо хитро – да привлечем читатели със “списание, което се пише изключително от хора в бизнеса за хора в бизнеса”. С техните собствени думи. Дори и ако повечето от тях не бяха хващали писалка освен за да се подпишат. Рисковано, но със сигурност евтино. С тази идея Мартин беше убедил разни богаташчета да инвестират в сайта.

В действителност ItsTheBusiness.com не беше нещо повече от начин пишещите да задоволят суетата си, а за мен – едно продължително главоболие. В момента проблемите идваха от производител на балатум, който заплашваше да ни съди заради изопачаване на текста му. Мартин, да е жив и здрав, ме беше нарочил за виновен – бил съм направил статията на онзи глупак неузнаваема. С това чашата преля и казах неща, които не биваше да казвам, като “стиснат задник” да речем. И ето ме сега – с официално предупреждение, на път за “Трите Корони” със Стив от отдела за обяви – да полеем възмущението си с едно обедно пиене.

Задъвках Мартин още на първата бира. Това че ме обвиняваше, при положение че изпълнявам негови нареждания, не го правеше просто лайно, а страхливо лайно. Не му стискаше да признае пред богатите си приятелчета, че пилееше парите им за идея, която просто не работи. Смятах, че ако имаше поне малко достойнство, щеше да си признае преди всичките пари да потънат. Но, разбира се, той нямаше да го направи. Щеше да е твърде унизително за него. А освен това, щеше да остане без работа.

“Изглежда, че всички ще останете без работа.”

Не бях забелязал Джеф на влизане. Предполагам, че съм бил твърде разпален. Той стоеше в края на бара, четеше вестник и пушеше собственоръчно свита цигара. Оплешивяващ, около петдесетте, с малко бирено шкембенце, с лек загар. Т.е. нищо забележително за гледане; всъщност около него нямаше нищо забележително.

“Да предположим, че това е половината проблем, братле”, казах и се обърнах към Стив, който реши да посети тоалетната.

“Извинявай. Не можах да се сдържа да не се заслушам.” , усмихна се Джеф.

“Няма проблем.”

Допих бирата и поръчах още една – не исках да се върна ядосан и отново да нападна Мартин. В този момент Стив изскочи от тоалетната позеленял:

“Вони отвратително. По-добре да почакам докато се върнем на работа.”

Собственичката изглеждаше смутена. Корените на дърветата били повредили една тръба. Обаждала се на различни фирми, но можели да дойдат най-рано вдругиден. Нямало какво да се направи, освен… тя погледна умолително към Джеф. Той направи гримаса.

“Трябва да го оправиш, Шърли. И то както трябва.”

“Да знам. И ще го направя. Но само засега, Джеф, моля те.”

Джеф я погледна, въздъхна, остави вестника и изчезна през една врата зад бара.

“Страхотен е! Нищо не може да го събори.” , заговори ентусиазирано собственичката.

Джеф се появи отново с маркуч в ръка.

“Трябва ми доброволец.” , каза той.

Стив и аз се спогледахме. Забрави! Но бяхме само ние и няколко момичета и дядката и кучето му, които дремеха в ъгъла.

“Не е страшно – само трябва да се завърти кранчето.”

Стив поклати глава и не помръдна повече.

“Тогава ти. Хайде.”

Джеф ми кимна и влезе в тоалетната. Погледнах Стив.

“Поеми си дълбоко въздух.”, посъветва ме той.

Поех си и последвах Джеф. Звуците бяха отвратителни, но два пъти по-отвратително беше това което последва. Тоалетната беше тясна, викторианска, облицована с мръсни бели плочки и плачеше за ремонт – място, в което не бих прекарал по-дълго от необходимото. Джеф беше запретнал ръкави и се бореше с една метална плоча в средата на пода.

“Сложи това на чешмата, моля те.”

Той ми подаде единия край на маркуча и аз го закрепих за кранчето над напуканата мивка в ъгъла. Огледах се и гледката обърна стомаха ми. Джеф беше измъкнал плочата и сега се откриваше квадратна шахта, пълна с отходна вода. Пикня, лайна и вода. Парчета тоалетна хартия. Презерватив. На всичкото отгоре той беше коленичил и сваляше часовника си, за да го прибере в джоба си. После взе другия край на маркуча и го натъпка навътре в шахтата. С него потъна и ръката му – до лакътя.

“Пусни водата докрай!”, заповяда той.

Завъртях кранчето и нивото на мръсната вода в шахтата започна да се вдига. Погледнах притеснено към Джеф, готов да спра водата, но той беше толкова съсредоточен, че не ме видя. Водата продължаваше да се вдига, и всеки момент щеше да се разлее по пода. Започна да клокочи. Един голям мехур се пукна на повърхността, но водата продължаваше да се покачва. Джеф извърна лице от дупката, опитвайки се да диша малко по-свеж въздух и натика маркуча по-дълбоко.

“Още!” , извика той, а ръката му вече беше влезнала цялата – чак до подмишницата.

Опитах се да завъртя кранчето.

“Докрай е.”, казах, а гърлото ми се сви. Бирата ми се качи до гърлото. А водата продължаваше да се вдига.

Джеф пръхтеше и правеше погнусени гримаси и се опитваше да стигне до затлаченото място. Пръхтеше, ръгаше с маркуча, пръххтеше, ръгаше. После се усмихна.

“Докопах го”, каза.

И сякаш на магия, нивото започна да пада, отначало постепенно, после по-бързо, докато той движеше маркуча из шахтата като използваше силата на водата, за да прочисти все по-голяма и по-голяма част от запушената тръба на дъното. Изведнъж, с дълбок засмукващ звук, шахтата се изпразни. Джеф измъкна ръката си, взе маркуча в другата и започна да мие мръсната ръка със струя чиста вода.

“Благодаря”, усмихнато каза той.

“Вече можеш да се върнеш при бирата си.”

Втурнах се към бара, замаян от това, което бях видял. Обикновения простичък… героизъм не е точната дума. Просто му стискаше. И с това ме разби. Все още говорех на Стив за това, когато Джеф се върна няколко минути по-късно. Вдигна бирата си и я погълна.

“Изми си ръката, надявам се? Със сапун?”, питах аз.

Той вдигна ръкава си, врътна ръката си насам-натам.

“Чиста като бебешко дупе”, ухили се той.

“Не ти ли беше кофти да я пъхнеш в тия лайна?”

Той сви рамене.

“Трябваше да се направи, нали?”

“Не от теб.”

“Не. Но в такъв случай Шърли я чакаха поне два дни с тая воня. И то ако онези се появят когато са казали. Тя ще губи пари. Аз не бих дошъл пак докато не го оправят. А вие?”

Стив и аз поклатихме глави.

“Е, тогава ако бях оставил нещата така, какво щеше това да говори за мен?”

“Че си нормален?”

Той се засмя.

“Какво – имаш предвид такъв, на когото не му стиска?”

Кимнах.Той пак се засмя.

“Но ако не решиш проблема докато можеш, най-вероятно нещо по-лошо ще се случи по-нататък. Нещо като твоята ситуация с работата.”

Със Стив се спогледахме.

“Както и да е.”, Джеф прибра кутийката с тютюна си, “Трябва да тръгвам. Благодаря за помощта.”

Кимна на Шърли и изчезна.Последва тишина. Дядката и кучето продължаваха да спят. Момичетата си бяха тръгнали. Обърнах се към Шърли.

“Кой беше този?”, попитах.

“О, това е Джеф”, усмихна се тя, “нашият местен Буда.”