За Джеф: глава 2, текст 1

По онова време, разбира се, не виждах нещата по този начин. Просто получавах малко безплатни житейски съвети от някого, който можеше и да може да ми помогне. Чувствах се добре, ободрен. Но тогава започнаха да допълзяват съмненията.

Не знаех нищо за този тип. Твърде възможно беше да се опитва да ме привлече в някакъв странен религиозен култ. Можеше да ме харесва. Можеше да се опитва да измъкне най-тъмните ми тайни и после – хоп – да ме изнудва. Не че имах кой знае какви тайни, освен това, че докато бях на работа от време на време кликвах върху някой порно сайт. И преписвах на матурата по физика. И все пак, започнах да съжалявам, че съм бил откровен с него. И после, когато се сетя колко се зарадвах като го видях на улицата, ме заля такава гореща вълна от смущение, че даже се изпотих. Стив минаваше покрай бюрото ми в тоя момент и забеляза, което още повече влоши нещата.

 “Добре ли си?” попита той, наистина загрижен.

“Ранна менопауза”, казах и започнах да си вея с предната част на ризата си.

 Стив се опули, все едно очакваше да се възпламеня всеки момент.

“Имам ниска точка на кипене” изтърсих, когато потта започваше да капе в очите ми. “Няма за какво да се притесняваш.”

Стив не помръдна “Боже! Имам чувството, че се топиш.”

“Ха!” Опитах се да се засмея. “Точно така се чувствам. Извини ме.”

 Станах и забързах към тоалетната, където наплисках лицето си със студена вода и започнах постепенно да се връщам към стайната температура. Какво, по дяволите, ставаше? Единственото, което можах да измисля докато се подсушавах, беше че сигурно се разпадам, че съм в нервен срив. Първо наругавам Мартин, после изпадам в еуфория на улицата, а сега това… Бях изгубил контрол. Погледнах се в огледалото. На 31, а косата ми беше започнала да се прошарва. По дяволите. И Анджи каза, че съм бил започнал да пълнея. Въздъхнах. Беше вярно. Твърде много бира.

 Как изглеждам беше последната ми грижа. Истинската беше Мартин. Бях сигурен, че планира “преструктуриране” т.е. съкращения. Абонаментите и рекламите бяха намалели и той прекарваше все повече време изолиран, в срещи с хора, които не познавахме – хора в костюми, за които той не споменаваше нищо.

 И тогава, изведнъж, дойде Денят – срещата ми с Джеф,  и часовникът упорито напредваше към Часа. Време беше да взема решение. Поиграх си с мисълта да не отида, но изглеждаше детинско: в смисъл, че той всъщност не беше направил каквото и да е за да заслужи да му вържа тенекия. Тогава защо се страхувах? Помислих и отговорът дойде. Беше ме страх от това че напълно непознат ми предлагаше помощ – срещу какво? Претеглих отново вероятното: да ме спечели за някаква секта, секс, изнудване. И реших да се видя с него.

 Това, което наклони везните, беше тестът със стола – онова, дето хората винаги сядат на едно и също място. Изпробвах го в един следобед, когато имахме редакционна оперативка. Отидох малко по-рано и седнах на мястото на Джули – срещу прозореца, точно до Мартин. Когато другите започнаха да идват, никой не каза нищо, но всички изглеждаха изненадани, а Джуди естествено беше бясна, че трябва да заеме мястото ми в ъгъла. А Мартин – хм, определено се чувстваше дискомфортно. Виждах как в главата му се въртят колелцата, “Какво ли е намислил Ед?”. Беше толкова нервен, че когато ми говореше, се отдръпваше, сякаш очакваше да му се нахвърля и да го ухапя.

 Най-забавното беше, че всъщност се чувствах по-силен, сякаш това единствено действие беше изместило инициативата мъничко към мен. Не че Мартин отговори на някой от въпросите ми за бъдещето на фирмата. Но си мислех, че щом такава малка промяна може да промени цялата атмосфера на срещата, или поне начина, по който се чувствах аз, тогава може би си струваше да чуя повече от нещата, които Джеф имаше за казване.

 Така, че реших да се срещна с него и да бъда нащрек. Понеже човек никога не може да е сигурен, когато получава подаръци от непознати.

Advertisements

Scroogled – разказът

Грег се приземи на международното летище в Сан Франциско в 20:00 часа, но докато стигне до предната част на опашката в митницата беше минало полунощ. Той излезе от първа класа, кафяв като лешник, небръснат и разпуснал след месец на плажа в Кабо (подводно гмуркане три дни в седмицата, през останалото време съблазняване на френски колежанки ). Когато напусна града преди месец беше прегърбена и със шкембе развалина. Сега беше бронзов бог, привличащ възхитени погледи от стюардесите от предната част на каютата.

Четири часа по-късно в опашката пред митницата той се превърна от бог отново в човек. Неговият лек блясък беше се изпарил, пот течеше по цепката на задника му и раменете и вратът му бяха толкова напрегнати, чувстваше горната част на гърба си като тенис ракета. Батериите на айпода му отдавна бяха се изтощили, оставяйки го без нищо друго да прави, освен да подслушва двойката на средна възраст пред него.

„Чудесата на съвременната технология“ каза жената, свивайки рамене пред близък знак: Имиграция с помощта на Гуугъл.

„Мислех, че това няма да започне до следващия месец?“ Мъжът постоянно слагаше и сваляше голямо сомбреро.

Гуулгване на границата. Грег беше се освободил от Гуугъл преди шест месеца, продавайки опциите си и „отделяйки време само за себе си“, което прекара не така както очакваше. Това, което правеше през последвалите пет месеца беше да оправя компютрите на приятели, да гледа телевизия и да наддаде 10 паунда, което той отдаваше на това, че си е вкъщи вместо в Гуугълплекса с неговата двадесет часова фитнес зала.

Трябваше, естествено, да го предвиди. Американското правителство разточително беше похарчило 15 милиарда за програма, която да взема отпечатъци и снимки на посетителите на границата и не беше хванало дори един терорист. Очевидно публичният сектор не беше подготвен да „прави търсенето правилно“.

Служителят от Отдела по вътрешна сигурност (ОВС) имаше торбички под очите и примигна гледайки екрана, удряйки по клавиатурата със пръсти като кренвирши. Нищо чудно, че му трябваха часове да се измъкне от проклетото летище.

„Добър вечер“ каза Грег, подавайки на мъжа потния си паспорт. Служителят промърмори и го грабна, след това се вторачи в екрана си, потупвайки с пръсти. Доста. Имаше малко изсъхнала храна в ъгъла на устата си и езикът му изпълзя и я облиза.

„Искате ли да ми кажете за юни 1998?“

Грег се посъживи „Извинете“

„Вие сте публикували съобщение в alt.burningman през юли 1998 за ваши план да посетите фестивал Вие сте попитали „Магическите гъби наистина ли са толкова лоша идея?“ “

Разпитващият в специалната стая за проверка беше по-стар мъж, толкова кльощав, че изглеждаше че е издялан от дърво. Неговите въпроси бяха много по-лични от този за магическите гъби.

„Кажете ми за хобитата си, интересувате ли се от ракетомоделизъм?“

„Какво?“

„Модели на ракети.“

„Не“ каза Грег „Не, не се интересувам“. Той усещаше накъде отиваше това.

Мъжът си записа нещо и пощрака с мишката. „Виждате ли, питам, защото виждам голямо увеличение на рекламите за доставки на материали за строене на ракети, показващи се в търсенията ви в Гуугъл и Джимейл.“

Грег почуства спазъм в стомаха си. „Вие гледате в моите търсения и имейла ми?“ Той не беше пипал клавиатура от месец, но знаеше, че това, което е писал в търсенията си е по-разкриващо и от това, което казваше на психоаналитика си.

„Сър, успокойте се, моля. Не, не гледам търсенията Ви,“ каза мъжът с подигравателно хленчене „Това би било противоконституционно. Ние виждаме само рекламите, когато четете имейла си и правите търсения в Интернет. Имам брошура, която го обяснява. Ще ви я дам, когато привършим тук.“

„Но рекламите не означават нищо“ изстреля Грег. „Получавам реклами за мелодии за телефон от Анн Коултър, когато получа имейл от моя приятел в Коултър, Айова!“

Мъжът кимна. „Разбирам, сър. И за това съм тук и приказвам с вас. Какво Ви е предположението за това, че рекламите за модели на ракети се появяват толкова често?“

Грег напрегна ума си. „Добре, просто направете това, направете търсене за „кафе-фанатици“ “ Той беше много активен в групата, помагайки им да създадат сайта за тяхната скрита абонаментна услуга. Сместа, с която смятаха да започнат се наричаше „Джет Фюъл“ и „Излитане“. Това вероятно би накарало Гуугъл да изплюе няколко реклами за модели на ракети.

Те се намираха в домашната област от търсения, когато издяланият мъж намери снимките за Хелоуин. Бяха три страници по-навътре в търсенето за „Грег Лупински“.

„Това беше парти на тема за войната в залива“ каза той. „В Кастро.“

„И Вие бяхте облечен като…?“

„Самоубиец-бомба“ отговори глуповато. Просто изричайки думите го накара да трепне.

„Елате с мен г-н Лупински“ каза мъжът.

По времето, когато беше освободен, беше три часът сутринта. Куфарите му стояха в окаяно състояние до конвейера за багаж. Той ги прибра и забеляза, че са били отваряни и небрежно затворени. Дрехи се подаваха от ъглите на куфарите.

Когато се прибра вкъщи откри, че всичките му фалшиви пред-колумбийски статуи са били счупени, и чисто новата му памучна мексиканска риза имаше зловещ отпечатък от ботуш по средата. Дрехите не миришеха вече на Мексико. Миришеха на летище.

Той не възнамеряваше да си ляга. Няма начин. Трябваше да говори с някого за това. Имаше само един човек, който щеше да го разбере. За щастие тя беше будна в този час.

Мая беше започнала да работи в Гуугъл две години след Грег. Тя беше тази, която го убеди да отиде в Мексико след като продаде опциите: Където и да е, където би могъл да се посъживи.

Мая имаше два гигантски шоколадови лабрадора и много търпелива приятелка, гадже на име Лаури, която би приела всичко освен да бъде влачена около парка Долорес в шест сутринта от 350 паунда лигавещи се кучета.

Мая посягаше към нейната Мейси, когато Грег тичаше към нея, след това направи двойно хващане и прегърна с две ръце Грег, пускайки каишките и защипвайки ги под маратонките си. „Къде е останалата час от теб, пич? Изглеждаш секси.“

Той отвърна на прегръдката й, внезапно осъзнавайки как мирише след нощ на натрапено гууглване. „Мая“ каза той „Какво знаеш за Гуугъл и ОВС?“

Тя настръхна щом й зададе въпроса. Едно от кучетата започна да скимти. Тя се огледа и кимна към тенис кортовете. „Върхът на стълба с уличната лампа; не поглеждай“ каза тя. Това е една от нашит мини WiFi точки за достъп. Камера с голям обхват. Когато говориш, стой обърнат с гръб към нея“

Погледнато с оглед мащаба на компанията не е струвало много на Гууъл да покрие града с уебкамери. Особено сравнено с възможността да доставят реклами на хората в зависимост от това къде се намират. Грег не обърна внимание на новината за камерите на тези точки за достъп. Имаше буря в блогосферата за това, докато хората си играеха с новите всевиждащи играчки, разглеждайки различните маршрути на проститутките но след време шумът утихна.

Чувствайки се глупаво, Грег промърмори „Трябва да се шегуваш.“

„Ела с мен,“ каза тя, обръщайки се с гръб към уличния стълб.

Кучетата не бяха щастливи, че им скъсиха разходката и изразиха недоволството си в кухнята, докато Мая правеше кафе.

„Ние договорихме компромис с ОВС“ каза тя, посягайки за млякото. „Те се съгласиха да спрат да се ровят из нашите записи на търсенията и ние се съгласихме да им позволим достъп до какви реклами получават потребителите“

Грег се почувства зле. „Защо? Не ми казвай, Яхуу са го правели вече…“

„Не, не. Всъщност, да. Сигурно. Яхуу го правеха. Но не това беше причината Гуугъл да го направи. Нали знаеш, че републиканците мразят Гуугъл. Ние сме изцяло определени като демократи, така че правехме каквото може да се помирим с тях преди да ни съсипят. Това не е П. И. И.“ Персонална идентифицираща информация, токсичният смог на информационната епоха. „Това са просто метаданни, Така че е само малко зло“

„Защо е цялата интрига тогава?“

Мая въздъхна и прегърна лабрадора, който побутваше крака й с голямата си глава. „Шпионите са като въшки. Имат достъп навсякъде. Появяват се на срещите ни. Все едно си в някакво съветско министерство. И разрешителните за сигурността. Ние сме разделени на два лагера: безопасните и подозрителните. Всички знаем кой не е безопасен. За мое щастие да си лесбийка не те дисквалифицира вече. Никой безопасен не би се унижил да обядва с небезопасните.“

Грег се почуства много уморен. „Така че, предполагам съм късметлия. Измъкнах се от летището жив. Можех се окажа „изчезнал“ ако се бяха развили неща зле, хъх?“

Мая се вторачи в него напрегнато. Той чакаше за отговор.

„Какво?“

„Ще ти кажа нещо, но никога не може да го повториш, окей?“

„Ъмм… не си в терористична клетка, нали?“

„Нищо толкова просто. Ето такава е работата: Проучванията на ОВС от летището са пропускателна функция. Те позволяват на шпионите да намалят критериите си за търсене. Веднъж привикан в специалната стая за проверка, ти стваш „личност от интерес“ и те никога не те оставят. Ще сканират уебкамерите за лицето и маршрута ти. Ще четат имейла ти. Наблюдават търсенията ти“

„Мислех, че каза, че съдилищата няма да им позволят…“

„Съдът няма да им позволи да го правят произволно. Но след като си в системата, става избирателно проучване. Всичко е законно. И веднъж щом започнат да те гуугълват, те винаги откриват нещо. Всичките ти данни се изпращат в програма, която проверява за „подозрителни модели“ използвайки отклонението от статистическите норми да те заковат“

Грег се почувства сякаш щеше да повърне. „Как по дяволите се е случило това? Гуугъл беше добро място. „Не бъди зъл!“ нали?“ Това беше корпоративното мото и беше голяма част от мотива му да завърши докторантура по компютърни науки в Стандфорд и след това директно да иде в Маунтийн Вю.

Мая отвърна със суров смях. „Не бъди зъл? Стига бе, Грег. Нашата лобистка група е същата сбирщина от крипто-фашисти, които се опитаха да изтъкнат службата на Кери на катер. Ние сложихме нашата зла черешка много отдавна“

Те помълчаха за минута.

„Всичко започна с Китай“ тя продължи най накрая. „След като преместихме нашите сървъри в Китай, те попаднаха под тяхна юрисдикция“

Грех въздъхна. Той знаеше до къде се простираше Гуугъл твърде добре: всеки път, когато посетиш страница с реклами на Гуугъл или използваш Гуугъл карти или дори Гугъл имейл, дори ако изпратиш имейл до Гуугъл имейл, компанията прилежно събираше твоята информация. Наскоро софтуерът за оптимизиране на търсенията беше започнал да използва данните да свързва уеб търсенията с индивидуални потребители. Утвърди се като революционно средство за рекламодателите. Авторитарно правителство би имало друга употреба предвид.

„Те ни използваха да създадат профили на хората“ продължи тя. „Когато имаха някого, когото искаха да арестуват, идваха при нас и намираха причина да ги сгащят. Почти няма нещо, което да правиш в Интернет, което да не е незаконно в Китай.“

Грег разклати главата си. „Защо им трябваше да слагат сървъри в Китай?“

„Правителството каза, че ще ни блокират в противен случай. И Яхуу беше там.“ И двамата направиха гримаса. Някъде по пътя, служителите в Гуугъл станаха обсебени с Яхуу, по-загрижени за това какво прави конкуренцията, отколкото за това как собствената им компания действаше. „Така че го направихме. Но много от нас не харесаха идеята“

Мая сръбна от кафето си и снижи гласа си. Едно от кучетата й моментално започна да души по стола на Грег.

„Почти веднага китайците ни помолиха да цензурираме резултатите от търсенията“ каза Мая. „Гуугъл се съгласи. Аргументът на компанията беше нелеп „Ние не правим зло, ние даваме на потребителите достъп до по-добър инструмент за търсене! Ако им покажехме резултати от търсенето, до които не могат да стигнат, това просто би ги разстроило. Това би било лошо потребителско преживяване.“

„Сега какво?“ Грег отблъсна кучето. Мая изглеждаше наранена.

Сега ти си личност от интерес, Грег. Ти си следен от Гуугъл. Сега живееш живота си с някой постоянно надничащ през рамото ти. Знаеш какво гласи мисията на компанията „Организирай световната информация.“ Всичко, дай му пет години, ще знаем колко фъшкии има в тоалетната ти чиния преди да пуснеш водата. Комбинирай това с автоматичното подозрение за всеки, който съвпада със статистическия образ на лош човек и ти си“

„Scroogled“

„Напълно.“ кимна тя.

Мая взе двата лабрадора долу по коридора в спалнята. Той чу приглушен спор с гаджето й и тя се върна сама.

„Мога да поправя това,“ каза тя с напрегнато прошепване. „След като китайците започнаха да арестуват хора, аз и моите подкаст-познати направихме нашия 20% проект да се ебаваме с тях (Сред нововъведенията на Гуугъл беше и правило, което изискваше всеки служител да отделя 20% от времето си за изобретателни проекти, зародиши.) „Ние го нарекохме Гуугъл чистачът. Той отива дълбоко в базата от данни и те нормализира статистически. Твоите търсения, твоите джимейл-хистограми, твоите модели на сърфиране. Всичко. Грег, аз мога да ти прочистя профила в Гуугъл. Това е единственият начин.“

„Не искам да си навлечеш неприятности.“

Тя разклати главата си. „Аз съм вече обречена. Всеки ден, откакто направих проклетото нещо е бил време на заем. Сега е просто въпрос на време някой да посочи моите умения и история на ОВС и, ох, не знам. Каквото и да правят на хора като мен във войната срещу абстрактните съществителни.“

Грег си припомни летището. Търсенето. Тениската си, отпечатъка от ботуш по средата й.

„Направи го“ каза той.

Гуугъл чистачът направи чудеса. Грег можеше да каже по рекламите, които се появяваха с търсенето му – реклами определено за някой друг: Факти за интелигентния дизайн, Степен от онлайн семинар, Свободно от терор утре,Софтуер за блокиране на порно, Хомосексуалният въпрос, Евтини билети от Тоби Кейт.

Това беше програмата на Мая в действие. Очевидно новото персонализирано търсене на Гуугъл го индентифицираше като някой друг, напълно богоугоден консерватор с интерес към шапките.

Това го устройваше.

Тогава отвори адресната си книга и откри, че половината от контактите му липсваха. Неговата Джимейл пощенска кутия беше проядена като нападнат от термити дънер. Неговият профил в Оркут – нормализиран. Неговия календар, семейни снимки, отметки: всички те бяха празни. Той не беше осъзнавал до сега колко много от него беше мигрирало в Интернет и беше складирано в сървърните ферми на Гуугъл. Неговата цяла онлайн самоличност. Мая го беше пречистила, та чак лъщеше: беше станал невидим човек.

Грег потупа клавишите на лаптопа си да активира екрана. Той премигна гледайки часовника в компютъра – 4 и 13 сутринта! Господи, кой чукаше на вратата му по това време?

Той се провикна „Идвам!“ с неясен глас и си сложи халат и чехли. Той се тътреше по коридора, светвайки лампите. Хвърли бърз поглед през шпионката, за да види Мая да го гледа мрачно.

Отвори вратата. Мая влезе подминавайки го, следвана от кучетата и приятелката си .

Тя блестеше от пот, нейната обикновено сресана коса беше залепнала на кичури по челото й. Потърка очите си, които бяха зачервени и подпухнали.

„Опаковай багажа си“ изграчи пресипнало.

„Какво?“

Тя го сграбчи за раменете. „Направи го“ каза тя.

„Къде искаш да…?“

„Мексико, вероятно. Не знам още. Опаковай, по дяволите“ Тя го избута в спалнята и започна да отваря шкафовете.

„Мая“ каза той остро, „не отивам никъде, докато не ми кажеш какво става.“

Тя се втренчи в него и отмести косата от лицето си. „Гуугъл чистачът оживя. След като те прочистих го изключих. Беше твърде опасно да го използвам повече. Но все още е настроен да ми изпраща имейли, когато работи. Някой го е използвал шест пъти да почисти много особени профили. Всичките принадлежат на членове на Търговския комитет на Сената за преизбиране.“

„Хора от Гуугъл прикриват сенатори“

„Не хора от Гуугъл. Това идва извън компанията. IP-адресът е регистриран в столицата и IP-тата са на джимейл-потребители. Познай на кого принадлежат.“

„Ти си шпионирала джимейл-пощи“

„Окей. Да. Прегледах имейла им. Всеки го прави отвреме-навреме и за по-лоши причини от моята. Но го проверих и се оказа, че цялата тази дейност се извършва от нашата лобистка фирма. Просто си вършат работата, защитават интересите на компанията.“

Грег почувства пулса си да бие в слепоочията му. „Трябва да кажем на някого.“

„Нищо няма да промени това. Те знаят всичко за нас. Те могат да видят всяко търсене. Всеки имейл. Всеки път, когато сме били заснети с уебкамерите. Кой е в нашата социална мрежа. Знаеше ли, че ако имаш 15 познати от Оркут, статистически е сигурно, че си на три връзки от някой, който е дарил пари за „терористична“ кауза? Помниш ли летището? Ти ще бъдеш обвинен за много повече от това.“

„Мая“ каза Грег, възвръщайки самообладание. „Не е ли заминаването за Мексико твърде пресилено? Просто напусни. Можем да направим компания или нещо. Това е лудост.“

„Те идваха при мен днес“ каза тя. „Двама от политическите служители на ОВС. Останаха с часове. Питаха ме много опасни въпроси.“

„За Гуугъл чистача?“

„За моето семейство и приятели. За историята на търсенията ми. За моята лична история.”

„Господи.“

„Те ми изпращаха съобщение. Те наблюдават всеки клик и всяко търсене. Време е да вървя. Да изляза от обсега им.“

„Гуугъл има офис в Мексико – знаеш, нали?“

„Лаури, какво мислиш за това?“ попита Грег.

Лаури потупа кучетата между раменете. „Моите родители напуснали Източна Германия през шестдесет и пета. Те ми разказваха за Щази. Тайната полиция слагала всичко, което се знае за теб в папката ти, ако кажеш непатриотична шега, каквото и да е. Дали го правят с тази цел или не, това, което Гуугъл е създал не е по-различно.“

„Грег, идваш ли?“

Той погледна към кучетата и разтърси глава. „Имам няколко останали песос“ каза той. „Ти ги вземи. Бъди внимателна, нали?“

„Ти също внимавай“ прошепна тя в ухото му.

Дойдоха за него след седмица. Във дома му, по средата на нощта, както си бе представял.

Двама мъже пристигнаха на прага му малко след два сутринта. Единият стоеше тихо до вратата. Другият беше усмихнат, нисък и небрежно облечен в спортно сако с петно на единия ревер и американския флаг на другия. „Грег Лупински, имаме причина да вярваме, че сте в нарушение на закона за компютърна злоупотреба и измама“ каза той, представяйки се по този начин.“ По-точно надвишаване на правомощията за привилегирован достъп и по този начин сте придобили информация. Десет години за първото обвинение. Оказва се, че това, което ти и твоята приятелка сте направили с вашите записи в Гуугъл се смята за престъпление. И ох, какво ще излезе наяве при процеса, всички неща, които сте изтрили от профилите си, като начало“

Грег беше разигравал тази сцена в главата цяла седмица. Беше планирал всякакви смели неща, които да каже. Така правеше нещо, докато чакаше новини от Мая. Тя никога не се обади.

„Искам да се свържа с адвокат“ беше всичко, което промълви.

„Може да направите това,“ каза малкия мъж. „Но може би можем да стигнем до по-добро споразумение“

Грег си възвърна гласа. „Бих искал да видя значката Ви“ промърмори той.

Лицето на мъжа, което приличаше на муцуната на басетска хрътка се освети като изпусна смаян кикот. „Приятелче, аз не съм ченге“ отвърна той. „Аз съм консултант, Гуугъл ме наеха. Моята фирма представлява интересите им във Вашингтон да изграждаме връзки. Естествено, не бихме намесили полицията без да сме говорили първо с Вас. Вие сте част от семейството. Всъщност, има едно предложение, което искам да направя.“

Грег се обърна към кафе машината и изхвърли стария филтър.

„Ще отида при пресата“ каза той.

Мъжът кимна сякаш го обмисляше. „Добре, сигурно. Влизаш в офиса на Кроникъл и изпяваш всичко. Те ще искат потвърждаващ източник. Няма да открият такъв. И когато се опитат да търсят такъв, ние ще ги открием. Така че, приятелче, защо не ме изслушаш, окей? Аз съм в бизнеса „аз печеля – ти печелиш“. Много съм добър в това“ Той направи пауза „Между другото, това са отлични зърна, но трябва да ги изплакнеш първо. Отнема от горчивината и подсилва маслото. Тук подай ми цедка.“

Грег гледаше как мъжът тихо свали якето си и го окачи на кухненския шкаф, след това разкопча ръкавелите си и внимателно ги нави, пускайки евтин дигитален часовник в джоба си. Той изсипа зърната от кафемелачката и след това ги сложи в цедката и ги изплакна в мивката.

Той беше леко подпухнал и много блед, със социалната грация на електроинженер. Изглеждаше като истински служител на Гуугъл, всъщност обсебен от незначителните подробности. Той също така се справяше умело със кафемелачката.

„Събираме екип за сграда 49…“

„Няма сграда 49“ каза Грег автоматично.

„Естествено“ каза мъжът пускайки лека усмивка. „Няма сграда 49, но ние събираме екип да подобрим Гуугъл чистача. Програмният код на Мая не беше много ефикасен, да знаеш. Пълен е с бъгове. Нуждаем се от ъпгрейд. Ти би бил точния човек и не би имало значение какво знаеш, ако си включен в това.“

„Невъзможно“ каза Грег смеейки се. „Ако си мислите, че ще ви помагам да компрометирам политически кандидати в замяна за услуги, Вие сте по-луд отколкото си мислех.“

„Грег“ каза мъжът „Ние няма да компрометираме никого. Просто ще поразчистим малко нещата. За някои избрани хора. Знаеш какво имам в предвид? Всеки гуугъл профил е малко плашещ при по-задълбочено вглеждане. Задълбоченото вглеждане е на дневен ред в политиката. Да се кандидатираш за Сената е като да ти прегледат червата.“ Той зареди кафе машината и затвори капака, лицето му се свъси в тържествена концентрация. Грег взе двете чаши с кафе, чаши от Гуугъл естествено, и ги подаде.

„Ние ще направим за нашите приятели това, което Мая направи за теб. Просто малко почистване. Всичко, което искаме е да запазим личната им неприкосновеност. Това е всичко.“

Грег сръбна от кафето си. “ Какво става с кандидатите, които не почистите?“

„Да“ мъжът каза, ухилвайки се леко на Грег. „Да, ти си прав. Ще им бъде малко трудно.“ Той потърси в джоба си и извади няколко сгънати листа хартия. Изглади листите и ги сложи на масата. „Ето един от добрите, който се нуждае от нашата помощ.“ Беше разпечатка от историята на търсенията на кандидат, чиято кампания Грег беше подкрепял през последните три избори.

„Приятелчето се връща в хотела си от изтощителен кампаниен ден, от врата на врата, пуска си лаптопа, и пише „горещи задници“ в търсачката. Голяма работа, нали? Както го виждам, за това да се дисквалифицира един добър човек да продължи да служи на страната си е просто не американско.“

Грег кимна бавно.

„Значи ще помогнеш на човека?“ попита мъжът.

„Да“

„Добре, има още нещо. Искаме да ни помогнеш да намерим Мая. Тя не разбра нашите цели въобще и сега изглежда е излетяла от кафеза. Веднъж чуе ли ни, сигурен съм, че ще се върне.“

Той се вгледа в историята на търсенията на кандидата.

„Предполагам, че може и така да стане“ отговори Грег.

На новия Конгрес му отне 11 работни дни да приеме закон за подсигуряване и записване на комуникациите и хипертекста, който даде право на ОВС и Националаната агенция по сигурността да предоставят до 80% от разузнаването и анализите на частни фирми. Теоретично поръчките бяха отворени за конкурентно наддаване, но сред сигурната сграда 49 на Гугъл нямаше съмнение кой ще спечели. Ако Гуугъл беше похарчил един милиард за програма да хваща лошите момчета на границата, може да се обзаложите, че щяха да ги хванат. Правителствата просто не са подготвени „да търсят правилно“.

Следващата сутрин Грег се прегледа внимателно като се бръснеше (наблюдаващите за сигурността не харесваха небръснати по хакерски бради и не се притесняваха да му го кажат), осъзнавайки, че днес беше първия му ден като де факто разузнавателен агент за американското правителство. Колко лошо можеше да бъде? Не беше ли по-добре Гуугъл да върши това отколкото някой от ОСВ?

По времето, когато паркира в Гуугълплекса, сред хибридните коли и увеличаващите се стойки за колелета, той се беше самоубедил. Размишляваше над това какъв плодов коктейл да си поръча в столовата, когато картата му не успя да отвори вратата на срада 49. Червеният светещ индикатор проблясваше тъпо всеки път, щом той пъхаше картата си. Трябваше да има някой да му помогне да влезе, хора излизащи и влизащи през целия ден. Но работещите в сграда 49 излизаха само за да ядат и понякога дори и това не правеха.

Пъхни, пъхни, пъхни. Внезапно чу глас до себе си.

„Грег, може ли да поговорим, моля?“

Небрежният мъж сложи ръка върху рамото му и Грег подуши цитрусовия му афтършейв. Миришеше като инструктора му по гмуркане в Баха, когато излизаха по барове през вечерта. Грег не помнеше името му. Хуан Карлос? Хуан Луис?

Ръката на мъжа върху рамото му твърдо го насочваше далеч от вратата, навън към безупречната ливада, покрай градината с билки извън кухнята. „Ние ти даваме няколко свободни дни“, каза той.

Грег почуства внезапен пристъп на тревожност. „Защо?“ да не е направил нещо лошо? Отиваше ли в затвора?

„Става въпрос за Мая.“ Мъжът го обърна и посрещна очите му с бездънен поглед. „Тя се самоуби в Гватемала. Съжалявам, Грег.“

Грег изглежда отиде на място мили отгоре, погледа на Гугъл Ърт към Гуугълплекса, от където виждаше себе си и небрежния човек като двойка точки, два пиксела, малки и незначителни. Той се насили да оскубе косата си, да падне на колене и да заплаче.

Много отдалеч се чу да казва „Не се нуждая от почивни дни. Добре съм.“

Много отдалеч той чу небрежния мъж да настоява.

Спорът продължи дълго време и тогава двата пиксела се преместиха към сграда 49 и вратата се затвори зад тях.

* Текстът претърпя редакции, за което благодарим на Ясен и Мая

Scroogled: Предисловие и лиценз


Предисловие от преводача

Кори Доктороу е един от хората активно участващи в различни Интернет движения, чиято цел е развиването на Интернет и защитаването на правата на обкновения потребител. Неговите творби са в жанра научна фантастика, такава която се развива в много близко бъдеще. Както е едно от подзаглавията на книгите му, той пише книги за бъдещето в настоящето. Тоест опитва се да види бъдещето, което може да се случи вземайки за основа настоящето. Неговите творби са провокация към мисленето и осъзнаването на по-големи идеи и процеси от междуличностното общуване. Провокират интереса ни отвъд границите на ежедневните ни проблеми, както е и с повечето добра научна фантастика.

Заглавието на разказа не съм го превел, защото самия автор е измислил тази дума. Имам две предположения какво значи. Първото и по-вероятното е, че думата е комбинация от думите screen (проучвам, разследвам) и наложилата се нова дума в английския като глагол google(търся нещо в Интернет, обикновено с Гуугъл). Второто предположение е че заглавието е комбинация от screw (прецаквам)и глагола google, който вече обясних.

Доколко е възможно да стане описаното в разказа можете да прецените от тази интерактивна презентация, описващата начините на събиране на информация за гаржданите на САЩ, на следния адрес: http://newsinitiative.org/story/2006/09/01/government_data_mining_programs

Можете да се поразровите из Интернет и да проучите политиката на Гуугъл относно личната информация и събирането и. Също така и да потърсите за решенията им при навлизането им в китайския Интернет.

Това естествено е художествено произведение и отразява, една възможна действителност, но никой не може да е сигурен дали така ще стане. Когато четете напомняйте си следните думи:

”Историите са пропаганда, вируси които подминават имунната система на критичноста ви и заразяват емоциите ви. Убийте ги, направете им дисекция и те са голи като нощен клуб през деня”

“Източно Стандартно Племе” Кори Доктороу

 

Това произведение е лицензирано според според Криейтив Комънс лиценз:

Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България

http://creativecommons.org/licenses/by-nc-sa/2.5/bg/

(пълния текст на лиценза)

Лицензът накратко е

Можете да:

Споделяте – да копирате, разпространявате и възпроизвеждате това произведение

Ремиксирате – да създавате производни произведения

При следните условия:

Признание – Трябва да посочите авторството на творбата по начина, определен от самия автор или носителя на правата върху произведението (но не и по начин, оставящ впечатлението, че същият/същите подкрепят вас или използването по някакъв начин на творбата от вас).

Некомерсиално – Произведението не може да бъде използвано за комерсиални цели.

Споделяне на споделеното – В случай, че промените, видоизмените или използвайки като основа произведението, го надградите, то полученото производно произведение може да се разпространява само съгласно условията на същия или на подобен на този договор.

Автора на оригиналната творба е Cory Doctorow.

Произведението може да бъде намерено на следния интернет адрес:

http://craphound.com/?p=1902

 

 

За Джеф: глава 1, текст 3

 

“Проблемът с проблемите, Ед”, каза той, докато отпивахме от първата бира, “е че те не истинския проблем.”

 “А?”

Джеф се ухили. “Имам предвид, че те не са това което всъщност ни натъжава. Това, което ни натъжава сме самите ние”.

 Не можах да схвана.

“Най-общо казано, всичко се свежда до начина, по който гледаме на нещата, какво мислим и чувстваме за живота като цяло, за себе си. И после какво правим за това.”

 “О.К…” Не бях съвсем съгласен, но дадох на човека малко време – тъкмо беше започнал.

 “Да кажем, че се чувстваш кофти, нямаш вяра в себе си, нищо не върви както ррябва, имаш чувството, че така ще продължава винаги. Ето това нарича, нисък жизнен статус. Говори ли ти нещо?”

 “Ясно и високо.”

“Добре. Ако в това състояние те сполети проблем, най-вероятно ще пробуди всичките ти отрицателни чувства за себе си. Така ли е?” О, не, не пак. Защо винаги на мен се случва?” и така нататък”

 Кимнах. “На мен ли го казваш?”

 “Така. И това, че се чувстваш така само влошава нещата. Мислиш, че  никога няма да се справиш със ситуацията и се чувстваш като неудачник.”

 Кимнах отново.

“Но не проблемът е проблемът”, каза Джеф, “а това как го възприемаш, как реагираш.”

“Хм… Добре”

“Защото ако имаш изначална вяра в себе си – това, което наричам по-висок жизнен статус, същият проблем може да ти притесни или обърка, но по-дълбоко в себе си ще знаеш, че дори и да е трудно, накрая някак ще намериш начин да се справиш. И ако имаш много висок жизнен статус, ти всъщност ще приветстваш проблема”

 Разсмях се. Ей това не можех  да го преглътна.

“Да”, настоя Джеф, “защото ще го виждаш като предизвикателство. Всъщност смятам че при много висок жизнен статус дорище си търсиш белята, защото знаеш, че точно от това имаш нужда за да направиш живота си интересен. Така че истинският въпрос не е “Какъв е проблемът?”, а “Какъв е твоят жизнен статус?” и как можеш да го повишиш”.

“Е, това са глупости”, казах аз, след като той отпи от бирата. “Никой не иска проблеми. Очевидно, ако се появи проблем, трябва да се справиш с него. Но да тръгнеш да си създаваш проблеми – това е налудничаво”.

 Джеф остави бирата си. Усещах че си пада по спорове.

“ОК, а какво ще кажеш за “Мистър Мускул” . Te обичат  запушени канали, нали? Те пускат реклами за да търсят канали за отпушване.”

“Само защото им плащат. Те не са като теб – да си завират ръцете в лайната просто за кеф. Правят го за пари.”

“Добре. Тогава – планинарите. Колкото по-трудно е изкачването, толкова по-добре се чувстват. И толкова по-голямо е удоволствието когато изкачат върха. Или сърфистите. Шампионът-сърфист вижда огромната вълна като огромно удоволствие. Аз и тия виждаме като смъртоносна стена.”

Това не мина. “Виж”, казах аз като преглътнах още бира, “това за което говориш са неща, които хората избират да правят за кеф или за пари. Това, за което говоря аз, са проблеми, които не искаш, като например това да изгубиш гаджето си, да се разболееш от рак, да останеш без работа, да катастрофираш, да останеш на улицата да се разпадне семейството ти, баща ти да стане алкохолик. Гадните неща. Нещата, които не би пожелал на никого.”

 “Дори на шефа си?”

Помислих за секунда. ”Е очевидно има изключения”.

Джеф се усмихна, а после отново отпи от бирата замислен.

“Въпросът, Ед, е че гадните неща са част от живота. Не можеш да се скриеш от него. Дори ако си живял прекрасно години наред, каква е гаранцията, че утре няма да се разболееш? Или да изгубиш работата си заради нещо извън твоя контрол? Или някой, когото обичаш да умре?”

 Сигурно съм изглеждал малко депресиран в тоя момент, понеже той добави бързо, “нямам предвид конкретно теб, а който и да е. Животът е непредсказуем. Винаги се променя и винаги предстои да се случи нещо. Така, че ако не развием някаква вътрешна сила, тогава, когато се случи лошото нещо, ще бъдем съсипани, нали?”

“ОК.” Бях готов да се съглася с това “И все пак, ти не тръгваш да търсиш тия неща, нали? Освен ако не си мазохист.”

 “Някои го правят. Лекари и сестри. Съветници. Те отиват точно там където е болката защото знаят че могат да помогнат. И получават удовлетворение от това. Което означава, че техният жизнен статус вече е доста висок.”

Не можех да отговоря на това. Той просто не разбираше за какво говоря. Но какво говорех? Не знаех. Знаех само това, че в мен имаше нещо, което не искаше да приеме това, което чувам.

 Джеф задълба. “Познавам един погребален агент който е в тоя специален екип, който пътува навсякъде по света, където има самолетна катастрофа. Работата му е да намира трупове и части от тях, да ги идентифицира, и после да ги връща на роднините, така че да ги погребат подобаващо. Това е кървава, гадна работа, ако питаш мен, много по-гадна от това да пъхна ръката си в запушена тръба. Но този тип смята това за привилегия. Мъката трагедията го натъжават, разбира се. Но той знае че фактът, че на някого му пука достатъчно, за да свърши тая работа, носи неописуема утеха на роднините. За тях загубата  е ужасна. Но той помага те да се почувстват по-добре, и така и той се чувства по-добре.”

 “И какво искаш да кажеш с това?”

 “Казах ти. Проблемите са просто факти. Нашето отношение към тях е това което ни кара да страдаме или не. И това зависи от нашия жизнен статус.”

 Той беше наяснно, че не приемам това.

“ОК, остави това. Ако се чувстваме по-големи от проблема, ние се справяме. Ако се чувстваме по-малки, страдаме. В повечето случаи проблемите просто ни показват нашите слабости, че това е нещо с което не можем да се справим. И се чувстваме нещастни.”

 “Добре. Значи ако съм нещастен то е защото съм тъжен, слаб задник?”

 “Ами, в общи линии.”

 “Наздраве!”

Джеф се засмя. “Не се притеснявай, всички сме в кюпа. А ти можеш да направиш нещо по въпроса”

 “Каква утеха. Как?”

 “Жизненият ти статус не е фиксиран. Променя се всеки момент. Така че за мен въпросът е как да го поддържам колкото се може по-висок. Ето, например, ако съм скапан, само при мисълта какво ме чака утре се депресирам. Но след като се наспя, на следващата сутрин, нещата не изглеждат и наполовина толкова лоши. Фактите не са се променили; аз съм се променил.”

 “Тогава всичко се свежда до ранното лягане/”

Джеф не клъвна. “Да спиш достатъчно е важно, да, но има много  по-важни неща.”

 “Така ли?” Не можах да прикрия сарказма си.

Джеф не можеше да не го забележи “Виж, Ед, напоследък имаш неприятности, нали?”
 Кимнах.

 “И аз се опитвам да ти обясня нещо, което може да ти помогне. Знам, защото съм бил там. Но ако не те интересува, нямам проблем. Ще пийнем, ще стиснем ръце и ще ти пожелая късмет, братле.”

 “Не, не, интересува ме.” Бях честен. Просто това ми е навик, сарказмът.”

Джеф ме огледа преценяващо.

 “Моля те, продължи. А аз ще гледам да контролирам скептицизма си.”

 “Можеш да си толкова скептичен колкото искаш, Ед. Но ако искаш просто да си го изкараш…”

 “Добре. Съжалявам. Моля те, искам да чуя още.” По дяволите! Засегна ли се?

 Джеф ме погледна, реши и продължи. “Смятам, че всичко се свежда до три неща: мъдрост смелост и състрадание. Ако можеш да възпиташ тези неща в себе си, можеш да използваш всеки проблем, за да създадеш нещо по-добро, както щангистът използва все по-големи тежести, за да става все по-силен и по-силен.”

 Постарах се да премахна скептицизма от лицето и гласа си. “Добре. Но кой прави това, освен щангистите?”

 “Всички спортисти, като за начало. Вземи, например, шампионът по голф. Той знае, че трябва да бие най-добите, за да стане шампион нали? Ако изгуби, какъв е истинският проблем? Не е неговият съперник или игрището, или фактът че е валяло цял следобед – това е той. Просто той не е бил достатъчно добър в този ден. Така че ако иска да спечели следащият път, трябва да работи върху удара си, избора на стик, подхода си нагласата си, всичко. Същото е и с нас. Ако искаме да сме истински щастливи, трябва да гледаме на проблемите като на тренировка за живота.”

 Погледннах го изумен. “Е, това са глупости!”

 “За втори път го казваш”

 “Да, защото… защото са! Хората просто не са такива.”

 “Да, повечето от нас. Но някои са. И всеки може да бъде. Поне аз смятам, че може, защото всеки има мъдрост, смелост и състрадание в себе си. Хората просто не знаят как да ги проявят, това е всичко, или как да станат по-силни. И ето къде се появяват проблемите.”

 Този пъ не можах да сдържа скептицизма си. “Това е Будизъм, нали? Понеже Шърли каза, че си будист.”

 “Да. Можем да използваме проблемите позитивно, като “превръщаме отровата в лекарство”, но това не е само будистко схващане. За мен това просто има смисъл, защото ако така или иначе попадаме в лайна колкото по-бързо ги превръщаме в тор, толкова по-добре.”

 Потънаха ми гемиите. Джеф сигурно го забеляза. “Какво има?”

 “Не знам”,  промърморих. “Просто има нещо у позитивните хора, което винаги ме депресира.”

 Джеф се разсмя.

 “Сериозно. Все едно са изпили някакво щастливо хапче, което ги прави не съвсем човеци. “Имаш рак? Няма значение! Време е да зададеш всички големи въпроси, които винаги си избягвал и да станеш по-добър. Или да откриеш Бог – още по-добре!” Направо ми идва да ги фрасна.”

 Джеф се натъжи. “Знам какво имаш предвид. Ако ще те накара да се почувстваш по-добре, да ти кажа, че да съм позитивен не е нещо естествено и за мен.”

 “Насилваш ли се?”

 “Не точно. Но работя по това. Всъщност по душа съм малко Йори. Очаквам нещата да се скапят. И те го правят доста често, така че се оказвам прав. Но освен това в себе си имам малко и от Тигъра, а Тигърът винаги е готов за приключения. Вечният оптимист. И ето ти вечната борба, и с годините съм се научил, че е по-добре да насърчавам Тигъра и да казвам на Йори да млъкне защото ако спечели тогава сигурно няма да направя нищо или ще се проваля и ще бъда прав още веднъж. Но какъв е резултатът? Провал. А кой иска това?”

 Това беше интересно. “Казваш че да очакваш победа или провал е просто навик?”

 “В голяма степен. И в голяма степен дали ще изгубиш или спечелиш. Не го грантира, разбира се. Понякога печелиш или губиш, без значение какво очакваш. Но в по-далечен план, виждам хората да се справят с живота си заради основната си нагласа, начина по който са свикнали да мислят, особено когато има проблеми. Това е като да си в добра физическа форма. Не гарантира, че ще спечелиш състезанието но ти дава много по-големи шансове. Единствената уловка е че да придобиеш форма и да я запазиш изисква усилия, така че и това трябва да превърнеш в навик.”

 “По дяволите! Трудна работа!”

 “Е, ако искаш да останеш слаб, тъжен нещастник, няма проблем. Не прави нищо.”

 Погледнах го в очите и той ме погледна в очите. Защо позволявах на този напълно непознат да ме обижда? Не знам. Може би бях толкова слаб, тъжен и нещастен, че дори нямах силата да го поставя на място. Или, може би, защото се бе прокраднало онова чувство, че нещата, които казва звучат… верни. Ох.

 “Добре”, сопнах се, “Давай нататък.”

 Джеф продължи. “Ако се замислиш, ще видиш, че сме същества целите изградени от навици. Обзалагам се, че на работата правите редовни срещи, на които присъстват едни и същи хора.”

 “Разбира се”

“В една и съща стая?”

“Обикновено”

“Така. Обзалагам се, че всички заемат точно определени места всеки път.”

Помислих за това, а после кимнах.

“И защо, според теб, става така?”

Свих рамене.

“Навик. Когато за пръв път решаваме къде да седнем, избираме къде се чувстваме най-удобно. Един винаги сяда срещу вратата, друг до радиатора или прозореца. Или близо до шефа, или колкото се може по-далеч от него, или до приятел. После, освен ако не се е случило нещо сериозно – да речем да осъзнаем, че до радиатора е твърде горещо, не сменяме местата си. Освен това, ние се чувстваме спокойно и поради факта, че всички останали запазват местата си. Пробвай да седнеш на друго място на следващата среща и виж реакцията на другите като дойдат.”

“Ще го направя.”

“Добре. Но внимавай.”, Джеф размаха пръст, “Преди години когато бях строител…”

“Бил си строител?”

“Бях, да. Както и да е…”

“А какво работиш сега?”

“Няма връзка с разговора ни”

“О.”

“Ще ти кажа по-късно. Та строях една стена, в един завод. Първият ден, на половината, отидох в столовата и седнах на една маса. Малко по-късно дойде един работник и ми направи знак да се преместя на друга маса. “Ей, това е моето място.” Огледах се наоколо –  беше пълно с празни маси. Той очевидно разбра за какво мисля, понеже каза, “от трийсет години работя тук и винаги сядам на това място.” Е, мърморко, помислих си аз и се преместих, защото за него това имаше много по-голямо значение, отколкото за мен.”

 Поклатих глава.

“Истинска история. Изводът е, че ние създаваме тези навици, и накрая те ни хващат в капан. А най-силният навик е начинът ни на мислене, защото от него зависят действията ни. Ние се саботираме сами като казваме, че не можем да направим това или онова, че нещо е невъзможно. Вероятно се страхуваме от това как ли ще изглеждаме ако се провалим, или пък сме се проваляли преди и сме изгубили кураж и не искаме да опитаме отново, когато всъщност, ако направим още едно усилие или развием някакво умение, или получим добър съвет или помощ, или потърпим още малко, със сигурност ще успеем. Виж всички хора в историята, които са били отписани, но са спечелили накрая само защото не са се предали: Нелсън Мандела, Чърчил и Бог знае колко учени и хора на изкуството. Това е моето мото: “Постоянството печели”

“А всички онези, които са постоянствали и са изгубили?”

“Например?”

Замислих се за момент. “Хитлер. Той не се е предал и виж какво му се е случило.”

 Джеф въздъхна. “Ако мислиш негативно, Ед, винаги можеш да намериш негативен пример.”

“Просто предизвиквам твоето мото, това е всичко. Или трябва да приемам всичко, което казваш?”

“Доста би улеснило живота ни ако го правеше”

И двамата се усмихнахме.

“Добре”, продължи той, “трябваше да спомена за това да вършиш добро. “Постоянството в името на доброто печели”. Само дето не звучи по същия начин, нали?”

“Не”, съгласих се аз. “Но не знам дали и това е вярно.”

“ОК. Нека да оставим това засега. Моята идея е, че съм се опитвал да се науча да не приемам просто така моя “естествен”, т.е. негативен подход към проблемите. Научил съм нов навик: да проявя малко смелост и да очаквам да ги разреша. По този начин поддържам и жизнения си статус висок, и общо взето намирам изход. И моята негативност не изсмуква цялата ми жизнена сила точно когато се нуждая  от нея. От същата ли да поръчаме?”

Той посочи почти празната ми чаша.

Кимнах, “Наздраве” и той отиде до бара, а аз до тоалетната.

Имах доста материал за размисъл, докато бях там. Проблемите са нещо добро. Това, което има значение, е жизненият статус. Това, от което се нуждаем е мъдрост, смелост и състрадание. Хмм. Но това за събранията беше вярно. Ние винаги сядаме на едни и същи места. Аз обичах да бъда в ъгъла, далече от Мартин. Но въпреки всичко, не можех да видя как бих могъл да използвам нещо от казаното от Джеф за да оправя нещата с работата да не говорим пък за това да си върна Анджи. Но като се обърнах да си измия ръцете, видях металния капак на пода и го видях ясно как стоеше на колене там долу. Не бих и помислил, че му е било приятно, колкото и да се мъчех да мисля позитивно.

“Не се забавлявах. Просто правех това, което трябваше да се направи.”, каза той като започвахме втората бира.

“Добре. Ще ти повярвам, че има хора, на които им харесва да правят добри неща за другите, като отиват на места, кдето има война, глад, помагат на болни и умиращи – всичко, което би направила Майка Тереза. И дори приемам, че има хора, които харесват проблемите.”

“Предизвикателствата”, поправи ме Джеф. “Ако мислиш, че можеш да разрешиш някой проблем, той е предизвикателство, изпитание за силата ти.”

“Добре, изпитания.” Казах през зъби. “Както и да е, но, Джеф, аз не съм такъв. За мен проблемите са болезнени и предпочитам да нямам такива.”

“Чудесно”, каза той и отпи от бирата си.

Почаках. Той остави чашата си и ме погледна “Е?”

“Какво “е”?”

“Отидоха ли си? Твоите проблеми?”

Въздъхнах. Разбира се, че не. Джеф вдигна чаша и се ухили, а аз се приготвих за въпроса, с който щях да го разбия.

“ОК. Нека предположим, че всичко, което казваш е вярно: имам всички тези лоши навици и нагласи. Въпросът е как да се отърва от тях? Защото аз дори не мога да спра да гриза ноктите си, какво остава да променя целия си начин на мислене.”

Джеф остана невъзмутим. “Първото нещо е да си спомниш, че имаш избор. Когато чувстваш, че не можеш да се справиш с нещо, можеш да избереш да се чувстваш нещастен и безпомощен, или пък да се  оставиш в ръцете на някой друг, който да подреди живота ти, ако му пука достатъчно. Или можеш да решиш да поемеш пълната отговорност за това, което се случва, дори и ако нито частичка от него не изглежда да е по твоя вина, и да решиш да превърнеш отровата в лекарство.”

“Да, но как да стане на практика? Да речем това с мен и Анджи, или онова лайно Мартин?”

“Аз бих използвал моята будистка практика”

Аз изпъшках. “Религия.”

“Това проблем ли е?”

“Точно. Не понасям религията.”

“Е, някои хора предпочитат да наричат Будизма житейска философия, ако това ти помага.”

“Може да свърши работа, ако мога да го правя без религиозната част”
”Можеш да опиташ.”

“Добре, тогава ми кажи за това. Понеже в детството ми са ме тъпчели с толкова много религия, че съм отвратен завинаги. Боклук. От началото до края. И то опасен. В смисъл… погледни всичко, което е причинила религията: войни, кланета, предледвания. Така че – без религия. Просто практични, земни, полезни съвети за това как да си върна гаджето и да наредя нещата в работата. ОК?”

“ОК. Но ако размислиш все пак…”

Поклатих глава. Джеф го прие. “ОК. Но… по дяволите”

“Какво”

“Съжалявам, ще трябва да почака. Трябваше да съм някъде другаде преди пет минути.”

 Сеге беше мой ред да се разочаровам. Но се направих, че не ми пука. “Няма проблем.” Джеф глътна бирата си. Уговорихме се кога и къде да се видим пак и той подаде ръка. “До следащия път.” Стиснахме ръце, а после той изчезна.

Странно е, но докато седях там и допивах бирата си, имах чувството, че се е случило нещо хубаво. Отначало не можех да кажа точно какво, но после осъзнах, че е нещо, което не бях чувствал отдавна. Надежда. Не знам как, но този тип ме накара да се чувствам добре, макар че не бях съгласен с него. Вече очаквах с нетърпение следващата ни среща. Исках да го питам за нещо, което беше споменал: жизнената енергия. Той каза, че песимизмът я изсмуква. Но какво беше тя? Вече напираха и други въпроси, като с какво си изкарваше прехраната, но те щяха да почакат.

И все пак, като се връщам назад, бих казал, че това определено беше денят, в който животът ми започна да се променя.

За Джеф: глава 1, текст 2

Често мислех за Джеф през следващата седмица, особено за онази забележка за моята ситуация в работата, която била като лайняната шахта в кръчмата. Не знам дали точно това е имал предвид, но аз така го възприех. Със сигурност в офиса здраво смърдеше. Всички знаеха какво съм казал на Мартин и че съм с официално предупреждение. И двамата се отбягвахме старателно, доколкото е възможно в една голяма стая, разделена на по-малки офиси, непрекъснато тракащи с клавиатури. Когато се налагаше да говорим, бяхме кратки и делови, без емоции. Което беше добре, с изключение на това, че и двамата знаехме, че всички са нащрек в очакване на следващата експлозия. Честно казано, беше си доста напечено. Но да бръкна с ръка в това и да го оправя… наистина не знаех какво да правя. Знаех, че да нарека Мартин тъпанар не беше много умно, но пък неговото обвинение заради Човека с Балатума беше идиотско. Нещата се пооправиха след като оня все пак реши да не ни съди – нямаше основания. Но се отказа от абонамента си и се зарече да ни докладва на всички местни търговски палата в Западен Мидлендс. И всичко това заради мен, според Мартин.

Връщах се в “Трите Корони” един-два пъти през това време, с надеждата отново да попадна на Джеф. В него усещах нещо, което ми подксазваше, че той може да успее да хвърли малко светлина върху моята ситуация. Но Шърли каза, че не идвал редовно, още по-рядко по обед.

Опитах се да изкопча от нея някаква информация, но тя не знаеше много за него, освен че е будист – оттам и прякорът му – и в общи линии свестен тип, интересен събеседник и добър слушател. И много практичен, каза тя, земен. И нямаше предвид канализацията, която най-после беше поправена.

Но тя си имаше съмнения дали наистина е будист, защото пушел и пиел, и му била сервирала веднъж пай с месо, а веднъж избухнал и наругал някакъв тип, с когото спорели. Тя не разбрала за какво става въпрос, “Но не може да е така, нали? Нали будистите са кротки?”Казах, че и аз мисля така и си тръгнах. Честно казано бях разочарован от това, че не го открих.

После, няколко дни по-късно, по чиста случайност, се сблъсках с него като излизаше от магазинчето за вестници, а аз вървях към метрото след работа. “Ха! Човекът Мистър Мускул”, извиках аз, истински доволен, че го виждам.

Той ме погледна неразбиращо, след което включи “О, да, моят прекрасен млад асистент. Как си?”

И аз не знам защо, но започнах направо да му разказвам, как работата не върви, как с Мартин охладняваме все повече и колко напрегнат и изолиран се чувствам, преуморен и неоценен и смачкан,  и нищо не е наред в момента, че се Анджи си е отишла и всичко и… изведнъж усетих, че се задушавам и аха да се разплача. Беше като срутване на язовирна стена или нещо толкова нетипично за мен.

Джеф очевидно схвана, че не съм в най-добрата си форма и ме попита дали ми се пие бира. Помислих за част от секундата и казах, “Да. Добре” и влезнахме в кръчмата. И това, сега като се връщам назад, беше повратната точка.

За Джеф: глава 1, текст 1

Нищо не те подготвя за момента, когато ще дойде човекът, който ще промени живота ти. Не говоря за това да срещнеш някого и да се влюбиш в него и да решиш да създадеш семейство и пр. Говоря за това да срещнеш човек, който дълбоко променя начина, по който гледаш на живота и те кара да тръгнеш по напълно неочаквана пътека.

Джеф беше този който промени живота ми. Аз не търсех промяна или нова посока. Не търсех нищо. Освен пиене.

Беше ужасен ден. Всъщност беше ужасна седмица. В понеделник бях скъсал с Анджи, приятелката ми от две години и половина. По-скоро тя ме заряза, като се обоснова с “непримирими различия” – основно между мен и богатия, красив, мил и чувствителен мъж, с когото искаше да прекара живота си. Оттам всичко тръгна надолу.

По това време – беше лятото на 2000, или скоро след спукването на дот-ком балона – работех за едно кретащо електронно бизнес списание, ItsTheBusiness.com. Интернет предприятия падаха като кегли навсякъде около нас, но ние някак успявахме да се задържим.

Официално работата ми се състоеше в това да редактирам статии преди да се появят на нашия сайт. Неофициално работата ми беше да пренаписвам целия боклук, който ни изпращаха, за да го направя поне наполовина възможен за четене, след което да поема изблиците на вбесените автори, които не можеха да понесат от шедьовъра им да бъде променена дори запетая. И това при положение, че повечето от тях не можеха да различат запетая от дупка в главата.

Те не бяха професионални писатели. Мартин, нашият редактор, беше измислил нещо хитро – да привлечем читатели със “списание, което се пише изключително от хора в бизнеса за хора в бизнеса”. С техните собствени думи. Дори и ако повечето от тях не бяха хващали писалка освен за да се подпишат. Рисковано, но със сигурност евтино. С тази идея Мартин беше убедил разни богаташчета да инвестират в сайта.

В действителност ItsTheBusiness.com не беше нещо повече от начин пишещите да задоволят суетата си, а за мен – едно продължително главоболие. В момента проблемите идваха от производител на балатум, който заплашваше да ни съди заради изопачаване на текста му. Мартин, да е жив и здрав, ме беше нарочил за виновен – бил съм направил статията на онзи глупак неузнаваема. С това чашата преля и казах неща, които не биваше да казвам, като “стиснат задник” да речем. И ето ме сега – с официално предупреждение, на път за “Трите Корони” със Стив от отдела за обяви – да полеем възмущението си с едно обедно пиене.

Задъвках Мартин още на първата бира. Това че ме обвиняваше, при положение че изпълнявам негови нареждания, не го правеше просто лайно, а страхливо лайно. Не му стискаше да признае пред богатите си приятелчета, че пилееше парите им за идея, която просто не работи. Смятах, че ако имаше поне малко достойнство, щеше да си признае преди всичките пари да потънат. Но, разбира се, той нямаше да го направи. Щеше да е твърде унизително за него. А освен това, щеше да остане без работа.

“Изглежда, че всички ще останете без работа.”

Не бях забелязал Джеф на влизане. Предполагам, че съм бил твърде разпален. Той стоеше в края на бара, четеше вестник и пушеше собственоръчно свита цигара. Оплешивяващ, около петдесетте, с малко бирено шкембенце, с лек загар. Т.е. нищо забележително за гледане; всъщност около него нямаше нищо забележително.

“Да предположим, че това е половината проблем, братле”, казах и се обърнах към Стив, който реши да посети тоалетната.

“Извинявай. Не можах да се сдържа да не се заслушам.” , усмихна се Джеф.

“Няма проблем.”

Допих бирата и поръчах още една – не исках да се върна ядосан и отново да нападна Мартин. В този момент Стив изскочи от тоалетната позеленял:

“Вони отвратително. По-добре да почакам докато се върнем на работа.”

Собственичката изглеждаше смутена. Корените на дърветата били повредили една тръба. Обаждала се на различни фирми, но можели да дойдат най-рано вдругиден. Нямало какво да се направи, освен… тя погледна умолително към Джеф. Той направи гримаса.

“Трябва да го оправиш, Шърли. И то както трябва.”

“Да знам. И ще го направя. Но само засега, Джеф, моля те.”

Джеф я погледна, въздъхна, остави вестника и изчезна през една врата зад бара.

“Страхотен е! Нищо не може да го събори.” , заговори ентусиазирано собственичката.

Джеф се появи отново с маркуч в ръка.

“Трябва ми доброволец.” , каза той.

Стив и аз се спогледахме. Забрави! Но бяхме само ние и няколко момичета и дядката и кучето му, които дремеха в ъгъла.

“Не е страшно – само трябва да се завърти кранчето.”

Стив поклати глава и не помръдна повече.

“Тогава ти. Хайде.”

Джеф ми кимна и влезе в тоалетната. Погледнах Стив.

“Поеми си дълбоко въздух.”, посъветва ме той.

Поех си и последвах Джеф. Звуците бяха отвратителни, но два пъти по-отвратително беше това което последва. Тоалетната беше тясна, викторианска, облицована с мръсни бели плочки и плачеше за ремонт – място, в което не бих прекарал по-дълго от необходимото. Джеф беше запретнал ръкави и се бореше с една метална плоча в средата на пода.

“Сложи това на чешмата, моля те.”

Той ми подаде единия край на маркуча и аз го закрепих за кранчето над напуканата мивка в ъгъла. Огледах се и гледката обърна стомаха ми. Джеф беше измъкнал плочата и сега се откриваше квадратна шахта, пълна с отходна вода. Пикня, лайна и вода. Парчета тоалетна хартия. Презерватив. На всичкото отгоре той беше коленичил и сваляше часовника си, за да го прибере в джоба си. После взе другия край на маркуча и го натъпка навътре в шахтата. С него потъна и ръката му – до лакътя.

“Пусни водата докрай!”, заповяда той.

Завъртях кранчето и нивото на мръсната вода в шахтата започна да се вдига. Погледнах притеснено към Джеф, готов да спра водата, но той беше толкова съсредоточен, че не ме видя. Водата продължаваше да се вдига, и всеки момент щеше да се разлее по пода. Започна да клокочи. Един голям мехур се пукна на повърхността, но водата продължаваше да се покачва. Джеф извърна лице от дупката, опитвайки се да диша малко по-свеж въздух и натика маркуча по-дълбоко.

“Още!” , извика той, а ръката му вече беше влезнала цялата – чак до подмишницата.

Опитах се да завъртя кранчето.

“Докрай е.”, казах, а гърлото ми се сви. Бирата ми се качи до гърлото. А водата продължаваше да се вдига.

Джеф пръхтеше и правеше погнусени гримаси и се опитваше да стигне до затлаченото място. Пръхтеше, ръгаше с маркуча, пръххтеше, ръгаше. После се усмихна.

“Докопах го”, каза.

И сякаш на магия, нивото започна да пада, отначало постепенно, после по-бързо, докато той движеше маркуча из шахтата като използваше силата на водата, за да прочисти все по-голяма и по-голяма част от запушената тръба на дъното. Изведнъж, с дълбок засмукващ звук, шахтата се изпразни. Джеф измъкна ръката си, взе маркуча в другата и започна да мие мръсната ръка със струя чиста вода.

“Благодаря”, усмихнато каза той.

“Вече можеш да се върнеш при бирата си.”

Втурнах се към бара, замаян от това, което бях видял. Обикновения простичък… героизъм не е точната дума. Просто му стискаше. И с това ме разби. Все още говорех на Стив за това, когато Джеф се върна няколко минути по-късно. Вдигна бирата си и я погълна.

“Изми си ръката, надявам се? Със сапун?”, питах аз.

Той вдигна ръкава си, врътна ръката си насам-натам.

“Чиста като бебешко дупе”, ухили се той.

“Не ти ли беше кофти да я пъхнеш в тия лайна?”

Той сви рамене.

“Трябваше да се направи, нали?”

“Не от теб.”

“Не. Но в такъв случай Шърли я чакаха поне два дни с тая воня. И то ако онези се появят когато са казали. Тя ще губи пари. Аз не бих дошъл пак докато не го оправят. А вие?”

Стив и аз поклатихме глави.

“Е, тогава ако бях оставил нещата така, какво щеше това да говори за мен?”

“Че си нормален?”

Той се засмя.

“Какво – имаш предвид такъв, на когото не му стиска?”

Кимнах.Той пак се засмя.

“Но ако не решиш проблема докато можеш, най-вероятно нещо по-лошо ще се случи по-нататък. Нещо като твоята ситуация с работата.”

Със Стив се спогледахме.

“Както и да е.”, Джеф прибра кутийката с тютюна си, “Трябва да тръгвам. Благодаря за помощта.”

Кимна на Шърли и изчезна.Последва тишина. Дядката и кучето продължаваха да спят. Момичетата си бяха тръгнали. Обърнах се към Шърли.

“Кой беше този?”, попитах.

“О, това е Джеф”, усмихна се тя, “нашият местен Буда.”

за джеф

Започвам публикуването на превод на един роман. Няма да пиша оригиналното заглавие заради правата. Превеждам книжката когато намеря време, а Стоян е така добър да я набира. Имай търпение и препрочитай. Включи се с коментари.

Книгата в никакъв случай не е шедьовър, още по-малко преводът. Реших да я преведа не за любителите на изящната литература, а за тези, които търсят себе си.

Ако харесваш книгите на Ник Хорнби и романи в стила на „Дневниците на Бриджет Джоунс“, начинът на изразяване ще ти допадне – лек и разговорен.

Книгата илюстрира основни идеи на будизма, приложими в ежедневието ни. Не се публикува с цел да привлича души за тази религия.

Надявам се да и дадат шанс и любителите на високата литература и тези, които бягат от религията като дяволи от тамян 🙂